Карибски романс

Макар да не бе сигурна, че го разбира, тя пи, после започнаха да се хранят.

— Това чудо може да се използва за самолетно гориво — пъхна той отново лъжица в ароматното, пикантно чили. — Страхотно е!

— Не е ли прекалено люто за стомаха на един янки?

— Моят стомах на янки ще се справи. Слушай, учудвам се, че не си отворила ресторант при положение, че можеш да готвиш така.

Нямаше да е истинска жена, ако този комплимент не й достави удоволствие.

— Обичам повече морето, отколкото кухнята.

— За това спор няма. Та, значи, усвоила си тези умения, докато си работила в хотела?

— Да. Хранехме се там. Готвачът често ми показваше колко слага от това, колко от онова. Беше много мил — спомняше си Лиз. — Повечето от хората бяха мили.

Джоунъс искаше да знае всичко — подробностите, чувствата, преживяното. И разбираше, че ако иска да ги узнае, трябва да пита предпазливо.

— Колко дълго работи там?

— Две години. Загубих броя на леглата, които съм оправила за това време.

— После подхвана собствен бизнес?

— После се залових с магазина за водолазна екипировка — тя взе една препечена филийка и я счупи на две. — Беше рисковано начинание, но единственият правилен начин.

— Как се оправяше? — той изчака да го погледне. — С дъщеря ти?

Лиз сякаш се отдръпна вътрешно. Долови го по гласа й.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Чудя ти се — Джоунъс говореше кротко, тъй като знаеше, че тя никога нямаше да се поддаде на натиск. — Колко жени биха се справили с това, с което ти си успяла? Сама, бременна, принудена да изкарва прехраната си.

— Толкова ли необичайно изглежда? — усмихна се Лиз. — Начини има най-различни, не е ли така?

— Повечето биха избрали друг.

Тя кимна в знак на съгласие.

— Друг нямаше да е правилният за мен — Лиз отпи от чашата и мисълта й се върна назад, в миналото. — Беше ме страх. Отначало доста, ала все по-малко и по-малко с течение на времето. Хората бяха много добри към мен. Можеше нещата да се стекат и инак, ако не бях имала късмет. Чистех стая 328, когато започнаха родилните болки — погледът в очите й се стопли, като че виждаше нещо прекрасно. — Помня, че държах куп хавлиени кърпи в ръка и си мислех: „Божичко, започна се, а съм почистила само половината от стаите.“

Тя се засмя и отново хвана лъжицата. Яденето в чинията на Джоунъс изстиваше.

— Работила си до самото раждане на детето?

— Естествено. Бях здрава.

— Познавам мъже, които си взимат ден отпуск, ако трябва да си направят пломба на зъба.

Лиз пак се засмя и му подаде препечения хляб.

— Навярно жените приемат нещата по-спокойно и се справят по-лесно.

Само някои жени, помисли той. Само някои изключителни жени.

— А след това?

— След това отново ми провървя. Една от жените, с които работех заедно, познаваше сеньора Алдерес. Когато Фейт се роди, най-малкото й дете тъкмо бе навършило пет. През деня тя се грижеше за Фейт, тъй че аз можах веднага да се върна на работа.

Филията се натроши в ръцете му.

— Трябва да ти е било трудно.

— Трудното се състоеше в това, да оставям всяка сутрин бебето, но сеньората се отнасяше чудесно и с Фейт, и с мен. После намерих тази къща. Както и да е, нещата се нареждаха едно след друго. Отворих магазина за плувни принадлежности.