Водопад в пустинята
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Галина Курчатова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Водопад в пустинята». Краткое содержание книги:
Ала за Коди Джонсън този строеж е не по-малко важен, отколкото за нея. И проблемът не е само в професионалните им спорове. Между двамата непрекъснато прехвърчат искри и, макар никой от двамата да няма намерение да се обвързва, по-добре е да приемат този факт, за да не пречат личните им отношения на работата. Но ще успее ли всеки от тях да тръгне по пътя си, когато строежът завърши?
— Не мислех точно това, просто помислих, че е… — Тя замълча и въздъхна измъчено. — Никога не съм имала диаманти.
— Харесва ми, че аз съм ти подарил първите. Гладна ли си?
— Коуди, ти не ме слушаш.
— Откак си дошла, не съм правил нищо друго, само те слушам. Бих предпочел да те захапя за врата, но се въздържам.
— Опитвам се да ти кажа, че не знам дали е правилно да задържа това.
— Добре, ще си го взема обратно. — Посегна да разкопчае огърлицата.
— Ала аз си го искам — смотолеви Абра и се намръщи.
— Моля? — Трудно му бе да скрие усмивката в гласа си, но той успя. — Каза ли нещо?
— Казах, че си го искам. — Отвратена от себе си, тя скочи и закрачи. — Знам, че трябва да ти го върна. Мислех да ти го върна. Обаче искам да си го задържа. — Спря, колкото да му се намръщи. — Много гадно постъпи, да ме поставиш в такова положение.
— Права си, Червенокоске. Само един мухльо може да отиде да купи нещо такова и да очаква жената да се зарадва.
— Нямах това предвид и ти го знаеш. — Абра отново спря, този път за да му хвърли един убийствен поглед. — Караш ме да звуча глупаво.
— Няма нищо. Няма проблеми.
Тя едва успя да сподави смеха си.
— Недей да бъдеш толкова самодоволен. Огърлицата още е у мен.
— Права си. Пак печелиш.
Усетила поражението си, Абра се обърна и обви ръце около врата му.
— Много е красива.
— Извинявай. — Той опря ръце на кръста й. — Следващия път ще опитам да намеря нещо евтино и неугледно.
Тя наведе назад глава да се вгледа в лицето му. Бе развеселен, наистина. Трудно бе да не признае, че го заслужаваше.
— Предполагам, че трябва да ти благодаря и за гумите.
Приятно му бе как топлите й устни се потъркаха в неговите.
— Вероятно би трябвало.
— Майка ми каза, че те са много романтичен подарък.
— Майка ти ми харесва. — Коуди плъзна длани нагоре и надолу по тялото й, докато обрисуваше устните й с език.
— Коуди…
— М-м-м? — Вдигна ръце да обхване лицето й. В него започваше да се надига желание.
— Не ми купувай повече подаръци, а? Правят ме нервна.
— Няма проблеми. Ще ти купя нещо за вечеря.
Пръстите й рошеха косата му, докато Абра го гледаше изпод спуснатите си мигли.
— Наистина ли си гладен?
Този път, когато го целуна, силата едва не го повали на колене.
— Зависи — едва успя да отвърне той.
— Хайде да ядем по-късно. — Тя се притисна по-силно към него.
ДЕВЕТА ГЛАВА
— Коуди, ще отвориш ли?
Абра седеше на края на леглото и навличаше работните си ботуши. Когато на вратата й се почука, тя погледна намръщено към часовника. Не й идваха често гости в седем сутринта, а и трябваше да побърза, ако искаше да стигне на строежа преди осем.
Коуди излезе от кухнята с чаша кафе в ръка. Косата му бе още мокра от душа, а ризата закопчана само до половината. Отвори вратата и се озова пред майката на Абра.
Настъпи неловка пауза, преди Джеси да му се усмихне.
— О, здрасти.
— Добро утро. — Той отстъпи да й направи път. — Рано ставате.
— Да, исках да хвана Абра, преди да е излязла. После имам да правя сто неща. — Джеси се прокашля и започна да мачка дръжката на чантичката си. — Тя тук ли е?
— В другата стая. — Коуди не бе съвсем сигурен как трябва да се държи един мъж с майката на любовницата си в седем сутринта. — Малко кафе?
— Всъщност, аз… О, ето те и теб. — Тя насочи нервната си усмивка към Абра.
— Мамо… — За момент тримата стояха в сконфузен триъгълник. Абра откри, че не знае какво да прави с ръцете си, затова ги пъхна в джобовете. — Защо си станала толкова рано?
— Исках да те видя, преди да си излязла. — Тя отново се поколеба, после погледна към Коуди. — С удоволствие бих изпила чашка кафе.
— Разбира се. — Той остави своята чаша и тръгна към кухнята.
— Абра, можем ли да седнем за момент?
Без да каже дума, Абра седна на стола срещу дивана. Със сигурност майка й нямаше да й чете конско за това, че намира мъж в апартамента й.
— Нещо случило ли се е?
— Не, не, всичко е наред. — Тя пое дълбоко въздух и взе кафето, което Коуди й подаде.
— Защо да не ви оставя насаме?
— Не — възрази спокойно Джеси и успя да се усмихне. Сега, когато първоначалното неудобство бе преминало, се радваше, че в живота на дъщеря й има някой. Някой, помисли тя, докато се вглеждаше в лицето му, който очевидно много държеше на нея. — Моля те, Коуди, седни. Извинете, че ви задържам, сигурна съм, че и двамата бързате за работа. Няма да отнеме много. — За втори път пое дълбоко въздух. — Току-що се връщам от пътуване с Уили.