Ударът на кобрата
- Автор: Зан Тимъти
- Серия: Cobra #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ударът на кобрата». Краткое содержание книги:
През последните няколко години твърде често бе виждал същия израз.
С тази неочаквана мисъл дойде най-подходящата реакция на вътрешните спорове в „Менсаана“.
— Е, Рей и другите могат просто да забравят за мен — махна с ръка Джони. — Ако Шефърд е прекалено учтив, за да отреже претенциите на учените, ще трябва да изтърпи техните хленчения. Аз съм тук на почивка.
Крис моментално се ококори. На устните й трепна лека усмивка, напрежението от очите и тялото й изчезна.
— Ще те цитирам дословно — каза тя.
— Направи го. Но преди да се върнеш в лагера, погледни тук. Изглежда вече започваме да привличаме вниманието на местните зяпачи.
Птицата все още тихо стоеше на клона.
— Странно — промърмори Крис, докато разглеждаше птицата със сгъваемия си бинокъл. — Тази човка ми се струва по-подходяща за хищник, отколкото за птица, която се храни със семена и насекоми. Краката също.
Джони включи оптическия си усилвател на максимална мощ. Сега и той видя, че пръстите й наистина приличат повече на нокти на кондорина.
— Какво странно намираш в нея? Вече описахме немалко птици и гризачи, които са достатъчно дребни, за да й служат за храна.
— Зная, но защо стои тук? Защо не е на лов?
Джони се намръщи. Стои неподвижна сред ниските храсти, сякаш се бои да не изгуби малкото прикритие, което й осигурява това положение.
— Може да е ранена — предположи той. — Или се крие от по-голям хищник.
Те се спогледаха и Джони видя в очите й, че по пътя на една и съща логика са стигнали до едно и също заключение, което не харесваше нито на нея, нито на него.
— От нас — изрази най-после на глас Крис общата мисъл.
— Не виждам друго, от което да се страхува — призна Джони и огледа небето.
— От някое земно животно? Не. Нищо по-голямо от котка не може да се крие в тези ниски храсти. — Крис отново погледна птицата. — Но как би могла да знае…
— Интелигентна е. — Преди да произнесе думите Джони не знаеше колко много бе започнал да вярва в това. — Тя познава, че сме изследователи-чуждоземци и е предпазлива. Или пък очаква да установи връзка с нас.
— Как?
— Ами може би трябва да отида при нея.
Крис го стисна за рамото с изненадваща сила.
— Мислиш ли, че е безопасно?
— Забрави ли, че съм кобра? — изръмжа той, също обхванат от нервно напрежение. Контакт с неизвестното — старата му бойна подготовка изскочи инстинктивно. „Първо правило: осигури поддръжка.“ Внимателно, с плавни движения, Джони измъкна от колана си полевия телефон.
— Доктор Ханфорд? — обърна се той към единствения зоолог, който знаеше, че е наблизо. Спомни си, че когато преди няколко минути Крис дойде при него, го бе видял край кораба.
— Ханфорд слуша.
— Джони Моро ви безпокои. Намирам се в най-южната част на периметъра. Елате тихо тук. И доведете със себе си няколко кобри.
— Прието.
Джони върна телефона на колана и зачака. Птицата също чакаше, но изглежда бе започнала да става малко неспокойна. А може би просто си внушаваше.
След две минути с подтичване пристигна Ханфорд. С него бяха Банион и една кобра на име Порис.
— Какво има? — попита шепнешком зоологът, застанал до Джони.
Джони кимна с глава към птицата.
— Кажете ми как разбирате това?
— Храстите ли имате предвид?
— Не, птицата — поясни Джони и я посочи.
— Пти… А! — Ханфорд извади бинокъл. — А, да, ние видяхме и други екземпляри. Винаги обаче отдалеч. Мисля, че никоя не се е доближавала толкова много.
— Това означава ли, че са плашливи? — подсказа му Джони. — Искам да кажа, нормално плашливи ли са?
— Хъм — изсумтя Ханфорд замислено. — Да. Тази обаче изглежда необикновено смела, нали?
— А може да стои там, точно защото се страхува от нас — предположи Банион.
— Ако се страхуваше, щеше да излети — поклати глава Ханфорд.
— Не, сър. Ние сме твърде близо до нея, за да излети — възрази Банион. — В момента, в който напусне храста и полети, нейният силует ще се очертае върху небето. Ще бъде лесна плячка за повечето хищници. И тук не е в най-изгодна позиция, но това е най-добрата възможност за нея.
— Като се изключи факта, че е птица, а ние очевидно не сме — каза Ханфорд. — Щом излети, тя няма защо да се страхува от нас.
— Освен ако — тихо подхвърли Джони — не разбира, че имаме оръжия.
Отново настъпи тишина.
— Не! — обади се най-после Ханфорд. — Не, не мога да повярвам. Вижте големината на черепа й! В него просто няма достатъчно място за голям мозък, за да й се приписва някаква интелигентност.