Ударът на кобрата
- Автор: Зан Тимъти
- Серия: Cobra #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ударът на кобрата». Краткое содержание книги:
— Истинско щастие е, че са оцелели — отбеляза Йорк.
Инглис сви рамене.
— Както казах, когато крисджо се превърнали в сериозна заплаха, нашият народ започнал да приучва мохите да го защитават. По ирония на съдбата тази програма била стимулирана главно от грижа за опазване на крисджо.
— Достатъчно сме говорили за древната история — намеси се Моф. — Ако искате да разгледате селото, трябва да тръгваме.
За миг Джошуа съзря нещо странно в израза на Моф, но когато квазаманецът се обърна към откритата кола и тръгна подир Инглис и хората му, той реши, че си въобразява.
Джошуа се огледа любопитно и последва останалите в колата.
Буквално от десетилетия Телек бе изоставила навика да работи по цели нощи в лабораторията, а с механичния оператор на дистанционния анализатор никога не го беше правила. Когато около обяд се появи в салона на „Капка роса“, имаше чувството, че представлява компютърна симулация на мъртвец.
— Какво става? — обърна се тя към Намиди, докато отиваше да си налее кахве от автомата.
— Какво правиш тук? — намръщи се той от мястото си пред дисплея. — Би трябвало да си в леглото и да почиваш.
— Би трябвало да ръководя мисията — озъби се Телек с димяща чаша кахве в ръка. — Ще спя догодина. Бил още ли е долу?
— Да.
Освен да наблюдава и от време на време да прави по някое предложение, Кристофър не беше вършил почти нищо друго. „Учудващо колко е уморително да не правиш нищо“ — каза си тя кисело и престана да мисли за него.
— Това ли е обещаното ни от Моф село?
— Да. Хърисийм. Онзи представителен мъж е Инглис — кметът на селото. А това изглежда е тяхната версия на базара, който видяхме в Солас. Без бололините.
— Значи селото е защитено със стена.
— И то солидна. Преди малко Джошуа изказа интересно мнение за цветната окраска в Солас.
Телек слушаше с половин ухо предположението на Джошуа и в същото време се наслаждаваше на вкуса и аромата на кахвето и на организирания хаос на дисплеите. На по-малкия селски пазар тя за първи път разбра услугите и стоките, които се предлагаха. Зад един щанд стоеше строител с компютърен монитор, на който бе показан планът на къща, а в дъното бяха изложени мостри от дървен материал и тухли. „Защо не вършат цялата работа с компютри? — почуди се тя. Дали не предпочитат личните контакти?“
Намиди свърши с описанието и Телек вдигна рамене.
— Напълно е възможно. Ще проверя по-късно дали компютърът може да оцени разделителната способност на зрението на бололините. Все пак глупаво е да се пускат бололините в града.
— Точно това каза и Джошуа — отвърна Намиди и кимна. — Но дали не пропускаме нещо? Имам предвид, в отношенията между бололините и хората.
— Не мисля, че за една седмица сме разбрали всичко — каза Телек сухо. — Какво по-точно искаш да кажеш?
— Ами… — той махна неопределено с ръка. — Не зная. Някаква симбиоза като тази, която съществува между хората и мохите.
— За мен мохите са по-скоро домашни животни, отколкото участници в симбиоза, но ако добавим и връзката между бололини и тарбини, това е напълно възможно. — Телек се намръщи и се помъчи да си спомни всички форми на симбиоза, които съществуваха на планетите: — Единственото, което ми идва наум в момента е, че стрелбата по бололините помага на жителите на градовете да се разтоварят от агресивността си. Това ги прави миролюбиви.
— О, по този начин те не се разтоварват от агресивността си, а просто я пренасочват — изръмжа Намиди и посочи дисплея. — Пропусна да видиш пазарлъка в бижутерийния магазин. Тези момчета ще засрамят дори и търговец-трофт.
— Хъм. Може би това също е логическо средство за разтоварване при наложената им от мохите забрана да се бият. Както и политиката, вероятно.
Тя млъкна.
— Нещо не е наред ли? — попита Намиди.
— Не съм сигурна — отвърна Телек и вдигна микрофона. — Джошуа, бъди така добър да обиколиш бавно пазара.
Джошуа тръгна и от време на време се спираше, уж да разгледа някой и друг павилион. Когато свърши с обиколката, странното чувство на Телек се превърна в увереност.
— Моф е изчезнал — съобщи тихо тя на Намиди.
— Какво? — Той се намръщи и премести стола си по-близо до дисплея, сякаш това щеше да му помогне. — Как така! Моф не си позволява да отиде дори до тоалетната, ако нашата контактна група не е свряна в някой ъгъл, откъдето не може да научи нищо.
— Зная. Ало, Юри! Слушайте всички! Моф е изчезнал. Някой да знае къде е отишъл или да го е видял да се отделя от групата?