Царицата на нощта (Тайните на Древния Рим)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Тайните на Древния Рим #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Дудеков-Кършев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Царицата на нощта (Тайните на Древния Рим)». Краткое содержание книги:
Клавдия трябва да спечели доверието на малцината останали живи легионери, за да разбере дали страшната смърт, постигнала приятелите им, няма връзка с далечното минало и с нещо случило се в Британия.
Сякаш това не е достатъчно, и близките на самата Клавдия са заплетени в друга мистерия — в двора на кръчмата, чийто съдържател е вуйчо й, откриват труп на младо момиче. Ковчегът е украсен с християнски символи, а по тялото, макар и явно положено в земята преди доста години, няма никакви следи от разложение. Възможно ли е младата жена в ковчега да е християнска мъченица, една от последните жертви на преследванията на предишните императори? Как е срещнала смъртта си и коя е била тя все пак?
Въпросите се трупат един след друг, а за да открие отговора и да залови убийците, Клавдия ще трябва да тръгне по заплетени следи, съзнавайки, че една погрешна стъпка може да й струва живота.
Херея нямаше избор; той се хвърли напред, като замахна с камата във въздуха. Мъжът бързо се наведе. Херея не остана да продължи борбата, обърна се и побягна натам, откъдето бе дошъл. Захвърли торбата си и като стискаше само камата, хукна като безумен, като се препъваше в отломки от кости и грънчарски чирепи. Вече нямаше място за хитрини и умения, той просто трябваше да стигне до мястото, откъдето бе дошъл, и да избяга. Различни звукове и викове отекваха зад него, но протяжният вой на кучето смразяваше кръвта му. Преследваха го! Той се препъваше, подхлъзваше и залиташе, докато най-сетне разбра, че бяга в погрешна посока. Къде се намираше? Спря за миг и опипа стената — нищо! Прокара ръката си по камъка, напипа някаква резба и пръстите му проследиха очертанията на фигурата на Анубис, египетския бог на мъртвите с лице на чакал. Разрови се из паметта си. Трябва да се намираше в коридора, наречен „Галерията на нощта“, която водеше към вход, навътре в гробището, наричано „Портите на ада“. Той изруга. Беше допуснал ужасна грешка, когато захвърли торбата; кучетата щяха да надушат миризмата му.
Херея побягна отново, в съзнанието му нахлуха спомените за мините и за онази стара вещица, която с кискане му предвеща, че и той ще умре като нея, дълбоко в мрака под земята. Винаги се беше надявал, че ще завърши дните си достойно, с приятели край себе си, че тялото му ще бъде балсамирано и положено с нозе, сочещи вратата, готово да бъде съпроводено с почести по улиците, за да бъде изгорено. А смъртта щеше да дойде сега. Въздухът ставаше все по-горещ, сякаш маните, душите на мъртвите, бяха пресекли обратно адската река и се трупаха край него. Херея спря, като се опитваше да си поеме дъх. Лаят се чуваше все по-близо. Очите му сякаш горяха, устата зееше да поеме въздух, гърлото му бе пресъхнало, той се втурна към една стена и пак сгреши. Беше загубен! Обърна се. Към него приближаваше светло петно и той изкрещя пред ужасната гледка на промъкващите се зверове…
Клавдия стоеше на изроненото стълбище към рушащия се храм на Минерва, издигнат до площада край Целинската порта. Дървената врата на храма бе напукана, а колоните от двете й страни — нащърбени, с падаща мазилка. Една заклинателка със страховита маска на лицето седеше на нисък стол в колонадата вдясно. На постлано пред нея платно лежаха таблички със заклинания, някои предварително изписани, други празни. Жената чакаше с перо в ръката и отворено гърненце мастило до нея. Клавдия тръгна нагоре по стълбите.
— Щастлив е човекът, който остава далеч от света на търговията.
Острият глас зад маската цитираше стих от поета Хораций.
— Но кой ще пази пазачите? — отвърна Клавдия с един прочут стих от Ювенал.
— Скоро ще бъде тук! — отговори гласът.
Клавдия кимна, отвори вратата и влезе в дългата зала на храма. Мястото беше невероятно запуснато. Колоните от двете страни бяха очукани и нащърбени, покритият някога с плочки под беше силно пострадал заради крадците, обитаващи близките коптори. Не бе останало нищо, което да можеше да се изнесе, а останалото беше жестоко опустошено, вратите към преддверието на светилището бяха съсипани, в сенките притичваха плъхове и всякакви гадини. В леещата се от високите прозорци светлина танцуваха мухи. Клавдия спря и се огледа. Такива места я очароваха; историята на Рим я интересуваше. Някога това място е било светилище на мощта, в което се тълпяха поклонници, особено от близките тепавичарници, които го смятаха за свещено място, обиталище на Минерва, богинята покровителка на тяхното изкуство. В запуснатия портик се виждаха увредени резбовани изображения на тепавичари, които тъпчеха с крака вълнено платно във ведро; над тях летеше сова, символът на Минерва.
Известно време Клавдия се задържа там да ги разгледа, после отиде в левия портик. Тук беше в безопасност: заклинателката отвън беше една от шпионките на Силвестър, а край храма трябваше да има и други от пазачите на презвитера. Той може и да не се движеше из Рим с цялото могъщество на консул, но край него винаги имаше мъже, които при едно подсвиркване щяха да му се притекат на помощ. Клавдия застана до една колона и се засмя в себе си. Това я удивляваше. Силвестър проповядваше словото на добрия Христос и все пак, измъкнали се от катакомбите преди по-малко от две години, християните вече започваха да се обграждат с всички атрибути на властта: шпиони, стражи, богатство и молитвени домове.