Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
Джерун се наведе над перилото и вдиша през зъби — неприятно съскащ звук.
— Повечето полукръвни тартенали наследяват най-лошите черти — тихо измърмори той, след което се ухили. — Но не и Ублала Пунг.
Последва рев откъм множеството, обкръжаващо пасажа, и от отсрещната страна. Стражите водеха престъпника към пристана. Ублала крачеше изгърбен под тежестта на торбата. Досами водата избута пазачите си и се обърна.
Смъкна препаската си. И се изпика в широка, димяща дъга.
Някъде писна жена.
— Това тяло ще го приберат — каза с благоговение някакъв търговец до тях. — Долу, при въртопите. Чувал съм за някои хирурзи, дето могат да…
— Не би ли платил един пик за това нещо, а! — прекъсна го приятелят му.
— На мене не ми липсва, Хулбат — гледай себе си! Само казвах, че…
— И десет хиляди жени си мечтаят!
Изведнъж из тълпата се разнесе „Шшшт!“ — Ублала Пунг се обърна с лице към канала.
После закрачи напред. Бедра. Гърди. Рамене.
След миг главата му се скри под мръсната вода.
Нито подритване, нито приплясване. Онези, които бяха заложили на Потъване, ликуваха. Тълпите се разделиха, около събирачите на залози се струпаха хора.
— Брис Бедикт, каква е ширината?
— Сто разтега.
— Аха.
Останаха облегнати на перилото. След малко Брис погледна питащо Финада и Джерун му кимна към рампата долу.
— Погледни въжето, момче.
Около въжето за вадене имаше някакво вълнение и Брис видя — почти в същия момент като всички около тях, — че въжето продължава да се развива.
— Той върви по дъното!
Не можеше да откъсне очи от развиващото се въже. Десет удара на сърцето. Двайсет. Петдесет. А проклетото въже продължаваше да се развива и да се хлъзга във водата като змия.
Виковете и крясъците станаха оглушителни. От близките покриви се разхвърчаха гълъби и се пръснаха в паника. Залагащи налитаха по събирачите на облози за разплащателни плочки. Някой падна от Третия кръг и за нещастие не улучи водата на канала — пльосна се на крайбрежните камъни и остана на място. Около тялото се струпаха свидетели.
— Това е — въздъхна Джерун Еберикт.
На отсрещната трибуна от водата изникна фигура. Оплескана с тиня и димяща.
— Четири дроба, момче.
Осемстотин дока. При седемдесет към едно.
— Богат си и стана още по-богат, Финад.
— А Ублала Пунг е свободен. Ей, видях брат ти преди малко. Техол. От другата страна на канала. Беше си облякъл риза.
— Не стой близо… не, по-близо, за да можеш да ме чуваш, Шанд, но не прекалено близо, да не личи, че се познаваме.
— Изгубил си си ума — отвърна му тя.
— Сигурно. Все едно, виждаш ли го онзи?
— Кой?
— Онзи престъпник, кой. Полукръвният, дето разби дюкяна на Урум — кожодерът си го заслужаваше, между другото…
— Тартенал имат по четири дроба.
— Значи и той. Не си заложила, доколкото схващам?
— Презирам хазарта.
— Много смешно.
— Та какво за него?
— Наеми го.
— С удоволствие.
— И му купи някакви дрехи.
— Трябва ли?
— Не го наемаме заради телесните атрибути… е, не точно ония, във всеки случай. Трите имате нужда от телохранител.
— Може да ми варди тялото по всяко време.
— Толкова от мене, Шанд. За днес повече нямам какво да си говоря с теб.
— Нямаш, Техол. До довечера. В работилницата. И доведи Бъг.
— Всичко върви по план. Няма нужда да…
— Ела там.
Преди четири години Финад Джерун Еберикт собственоръчно беше предотвратил опит за убийство на крал Дисканар — късно една нощ се беше натъкнал на телата на двамата стражи пред вратата на кралските покои. Магическа атака беше напълнила дробовете им с пясък, довел до задушаване. Телата все още бяха топли, а вратата — открехната.
Дворцовият Финад извади меча си, втурна се в кралската спалня и завари трима души, надвесени над спящия Езгара Дисканар. Един маг и двама наемни убийци. Уби първо магьосника — посече го в тила и прекъсна гръбначния стълб. След това отби атаката на по-близкия убиец и върхът на меча му се заби в гърдите на другия, малко под лявата ключица. Раната щеше да се окаже смъртоносна. Вторият убиец заби камата си в лицето на Финада. Вероятно се целеше в едно от очите му, но Джерун отметна глава назад и върхът улучи устата му, сряза двете устни и се натресе здраво в предните зъби. И се заклещи.
Мечът на Джерун изсвистя и отсече ръката с камата. Още три страховити удара и убиецът стана на парчета.
Последната схватка беше видяна от облещилия се в леглото крал.
След две седмици Финад Джерун Еберикт, чийто дъх излизаше на грозен съсък от зейналата между предните му зъби дупка, коленичи пред Езгара Дисканар в тронната зала и получи Кралската прошка пред събралото се множество. През остатъка от войнишкия си живот беше освободен от всякакви възможни обвинения в престъпни деяния. Накратко, можеше да прави каквото си иска на когото си ще, освен на кралската фамилия.