Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
Тъй че колкото повече са думите, толкова по-здрава е тъканта.
Серен Педак беше преживяла повечето си живот сред мъже и сега, при редките й посещения у дома в Ледерас, жените, които я познаваха, я гледаха с безпокойство. Сякаш изборът, на който се бе спряла, правеше верността й съмнителна, повод за подозрение. В тяхната компания и самата тя откриваше у себе си една неприятна неловкост. Те тъчаха от различни нишки, на различни рамки, в ритми, несъгласувани с нейните. Сред тях тя се чувстваше тромава и груба, затворена в собствената си мълчаливост.
И отговаряше на това с бягство — далече от града и от миналото си. От жените.
При все това в подобни много кратки мигове, при среща между двама мъже с тяхната почти безразлична размяна на поздрави, се чувстваше отхвърлена стъпка назад — почти физически — и изключена. Тук, с тях, на същата тази пътека със скали и дървета наоколо, но в същото време — като че ли в друг свят.
Прекалено лесно беше да се усмихне вътрешно и да заключи, че мъжете са елементарни. Вярно, ако бяха непознати, сега като нищо щяха да се обикалят един друг и да си душат задниците. Да приканват към изводи, които заличават всички понятия за сложност и ги подменят с множество удобни обобщения. Но срещата на двама мъже, които са приятели, надвиваше всякакви подобни обобщения и се опълчваше на съпровождащото ги презрение, а това неизбежно будеше женския гняв.
И странното, злонамерено желание да застане между тях.
„На каменист бряг мъжът се навежда и вижда един камък, после — друг, и друг. Жената поглежда надолу и вижда… камъни. Но може би дори това е опростяване. Мъжът в единствено и жените — в множествено. По-скоро сме части и от двете, по един или друг начин.“
„Просто не обичаме да си го признаваме.“
Бинадас беше по-висок от Хул, с рамене на равнището на очите на ледерий. Косата му беше кафява и вързана на къси плитки. Очи — с цвета на мокър пясък. Кожа като зацапана пепел. Младежки черти, издължено тясно лице, с изключение на широката уста.
За Серен Педак името Сенгар беше познато. Сигурно беше виждала родственици на този мъж сред делегациите, с които бе преговаряла при трите си официални гостувания на племето на Ханан Мосаг.
— Хиротски воине — извика Бурук Бледия, за да го чуят през жалния вой на нереките. — Приветствам те като наш гост. Аз съм…
— Знам кой си — отвърна Бинадас.
След неговите думи нереките млъкнаха и остана само стонът на вятъра нагоре по пътеката и непрестанното шуртене на топящата се вода от стръмнините.
— Нося на Хирот железни слитъци… — говореше Бурук.
— И иска да провери дебелината на леда — прекъсна го Хул Бедикт.
— Времето се обърна — отвърна Бинадас на Хул. — Ледът се е покрил с пукнатини. Имало е незаконен лов на бивнести тюлени. Ханан Мосаг ще иска да му се даде отговор.
Серен Педак се обърна към търговеца. Вгледа се в лицето на Бурук Бледия. Алкохолът, белият нектар и хапливият вятър бяха разширили кръвоносните съдове под бледата кожа на лицето му. Очите му бяха замъглени и зачервени. Той не реагира на думите на Едур — поне външно.
— Жалко. Жалко е, че между моите събратя търговци се намират такива, които са склонни да пренебрегват споразуменията. Изкушението на парите. Прилив, на който никой не може да устои.
— Същото може да се каже и за отмъщението — подчерта Бинадас.
Бурук кимна.
— Мда, всички дългове трябва да се плащат.
— Златото и кръвта не са едно и също — изсумтя Хул Бедикт.
— Нима? — отвърна язвително Бурук. — Хиротски воине, интересите, които представлявам, се придържат и сега, и винаги към сключените споразумения. Уви, Ледер е многоглав звяр. Най-сигурният контрол над по-ненаситните елементи ще се намери в един съюз — между едурите и онези ледерии, които държат на думите, обвързали нашите два народа.
Бинадас му обърна гръб.
— Спести си речите за пред краля-магьосник. Аз ще ви придружа до селото. Това е всичко, което трябва да е ясно между нас.
Бурук Бледия сви рамене и тръгна към фургона си.
— Хайде, ставайте, нереки! Пътят ни вече ще е надолу, нали?
Търговецът се качи в задната, покрита част на фургона и се скри от очите на Серен, а нереките се разшетаха. Тя извърна глава и видя, че Хул и Бинадас отново се гледат в очите. Вятърът донесе до ушите й думите им.
— Ще говоря против лъжите на Бурук — каза Хул Бедикт. — Той ще се стреми да ви впримчи със сладки уверения и обещания, нито едно от които не струва и един док.
Бинадас сви рамене.
— Видяхме капаните, които поставихте пред нереките и Тартенал. Всяка дума е възел в невидима мрежа. Срещу нея мечовете на Нерек бяха много тъпи. Тарентал реагираха твърде бавно. Фаредите можаха само да се усмихват объркани. Ние не сме като тези племена.