Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Корнелия Великова-Дарева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)». Краткое содержание книги:
„Направо фантастично!“, мисля си, влизайки в бутика с лъчезарна усмивка на уста. ЗНАЕХ си, че днес ще ми се случи нещо хубаво Предчувствах си го.
Половин час по-късно излизам от бутика с още по-лъчезарна усмивка. Взеха ме! Имам нова работа! Работното ми време е от 8.30 до 17.30 всяка събота, ще получавам по четири лири на час и ще мога да си купувам дрехи с 10% отстъпка от цената! А след три месеца отстъпката ще е 20%! Край на всичките ми парични затруднения!
Слава Богу, че този следобед при тях нямаше много хора. Дадоха ми да попълня формуляра на място, а после управителката — Даниел — веднага проведе и интервюто. Отначало имаше известни съмненияли да ме вземе или не — особено когато й казах, че имам редовна работа като финансов журналист, а за тази кандидатствам заради допълнителните пари и възможността да купувам дрехи с намаление. Все повтаряше „Работата е трудна“ и „Давате ли си сметка, че това е много тежка работа?“ Мисля, че мнението й се промени, когато заговорихме за дрехите, които предлагат. Обожавам „Али Смит“, така че — естествено — знам цената на всяка дреха в бутика им, а също и дали в „Джигсоу“ и „Френч Кънекшън“ се предлагат подобни на техните тоалети. Най-сетне Даниел ме погледна някак странно и отбеляза: „Е, ти очевидно обичаш дрехите.“ И ме назначи на работа! Нямам търпение. Започвам тази събота. Не е ли страхотно?
Връщам се в офиса безкрайно въодушевена от успеха си. Оглеждам се наоколо — и изведнъж целият този рутинен чиновнически живот започва да ми се струва твърде скучен и потискащ за такъв творчески и свободолюбив дух като моя. Не, мястото ми определено не е тук, сред купищата прахлясали папки с прескомюникета и глухото тракане по клавиатурите на унило просветващите компютри. Мястото ми е там, под ярките светлини и сред фините кашмирени пуловери на „Али Смит“. Сядам на бюрото си и се замислям дали пък няма да е по-добре да се отдам изцяло на търговията с дрехи. Бих могла да открия собствена верига от бутици за скъпи дизайнерски облекла! Ами да! Господи, ето, това е призванието ми! И ще стана една от онези личности, за които се пишат статии по лъскавите списания и ги сочат като пример за невероятно преуспяващи предприемачи: „Беки Блумууд работела като финансов журналист в малък вестник, когато развила новаторската си концепция за създаването на «Бутици Блумууд» — днес вече прочута верига от магазини из цялата страна. Идеята й хрумнала един ден, когато…“
Телефонът иззвънява и аз автоматично вдигам слушалката.
— Да? — казвам разсеяно. — Ребека Блумууд на телефона.
За малко да добавя „Бутици Блумууд“, но решавам, че все пак е малко раничко за това.
— Миз Блумууд, обажда ви се Дерек Смийт, Ендуич Банк.
КАКВО? Толкова съм шокирана, че слушалката се изплъзва от ръката ми, изтраква силно по бюрото, полита към пода, повличайки след себе си и телефона. Навеждам се да ги вдигна, а сърцето ми изведнъж затуптява бързо като на заек. Как е узнал Дерек Смийт къде работя? Кой му е дал номера ми тук?
— Добре ли си? — пита Клеър Едуардс любопитно.
— Да — изпръхтявам. — Да, всичко е наред.
Сега обаче тя ме гледа, И вече няма как да затворя телефона и да се престоря, че е било грешка. Налага се да говоря с него. Само без паника! Какво да направя, за Бога?! Добре де, ще му говоря припряно и ведро и ще гледам да се отърва колкото се може по-бързо от него.
— Здравейте — казвам припряно и ведро в слушалката. — Съжалявам, че не ви поздравих веднага, но в момента съм страшно заета с нещо спешно. Знаете как е при нас!
— Миз Блумууд, изпратих ви няколко писма — казва Дерек Смийт, — но не получих удовлетворителен отговор на никое от тях.
Усещам бузите ми неволно да пламват. О, Боже, май наистина е ядосан. Но това е ужасно! Какво право има този човек да ми звъни тук и да ми разваля деня?!
— Боя се, че бях много заета — отговарям. — Моята… леля беше много болна. Трябваше да… отида и да се грижа за нея. Надявам се, че разбирате.
— Разбирам — казва той. — И все пак…
— А после тя умря — добавям припряно.
— Съжалявам — отвръща Дерек Смийт. Ама по гласа му ИЗОБЩО не личи, че съжалява. — Но това не променя факта, че понастоящем балансът на сметката ви показва…
Ама този човек няма ли сърце?! Докато ми говори за баланси, дългове и договори, нарочно изключвам мозъка си, за да не чуя нещо, което би ме разтревожило. Гледам втренчено шарките по псевдодървеното покритие на бюрото ми и се чудя дали пък да не се престоря, че случайно изпускам слушалката върху вилката на телефона. О, Боже, това е ужасно! Какво да направя? КАКВО ДА НАПРАВЯ?