Пророчеството Венеция

Том бегло поглежда брошурата. Вивалди бил работил като учител по цигулка във Венеция, после започнал да пише музика – над шейсет произведения, и бил директор на оперния театър „Сант Анджело“. Том оставя листовката, като отбелязва:

– Знам само „Четирите годишни времена“ и доста дълго мислех, че това е хотелска верига.

Тина се засмива:

– Тогава е време да се образоваш. Какво толкова пишеш?

– Нахвърлям някои мисли. Едно от нещата, които полицаят каза в моргата, започна да ме гложди.

Тя застава зад него и разтърква рамото му.

– Може би наистина щеше да е по-добре, ако беше отишъл в Париж или Лондон.

– Не ми говори.

– И какво точно се върти в прекрасната ти глава?

Той написва няколко букви и ги подчертава:

– С-Е-К-Т-А. Мисля, че си имаме работа с религиозна секта. Отчасти сатанинска, отчасти кореняща се в древната предхристиянска религия и митология.

– Нова секта или стара?

Той я поглежда:

– Уместен въпрос. Това трябва да открият карабинерите. – Обгръща кръста ѝ с ръка и я придърпва да седне в скута му. – Виж, съжалявам, че днес не съм приятна компания. Това нещо не ми дава мира.

– Знам. – Тя го целува. – Разбирам. Хубаво е, че си готов да помогнеш. – Изправя се, хваща ръката му и го кара да се изправи. – Хайде, размърдай си жалкия задник и ела да ти покажа нещо.

Издърпва го през стаята, покрай телевизора, тоалетката и оправеното легло, което няма търпение да разтури отново.

– Затвори очи.

Том ги затваря. Чувства се глупаво.

– Закрий ги с ръце. Не надничай.

Тина е твърде дребничка, за да провери дали той наистина не гледа. Изправя се на пръсти, за да се опита, отново го хваща за ръката и го завежда още няколко крачки наляво.

– Добре. Сега можеш да погледнеш.

Той поглежда.

Пред него е отвореният гардероб, пълен с дрехи: блузи, поли, рокли, панталони, обувки. Много обувки!

– Наляво, глупчо!

С две ръце тя го хваща за раменете и го завърта.

Сега Том разбира.

Там има още дрехи. Мъжки. Нови дрехи за него. Само за него.

– Не съм ти купила свещеническо расо – казва тя и веднага съжалява за тази неуместна забележка. – Мисля, че дори куфарът ти да се появи, вече няма да ти е необходим.

Щедростта ѝ го кара да занемее. Той прокарва ръка по закачалките: два леки панталона, три нови памучни ризи, два вълнени пуловера с V-образни деколтета и черно вълнено сако със сребриста подплата, подходящо както за официални, така и за ежедневни ситуации.

Том се обръща, за да ѝ благодари – може би дори да ѝ признае, че от смъртта на майка му никой не му е купувал дрехи. Но Тина не е там.

Тя е при леглото, разпънала между палците си боксерки „Калвин Клайн“.

– Ела тук. Искам да видя дали жалкият ти, но идеално стегнат задник ще влезе в тези.