Пророчеството Венеция

– Какви неща?

– О, нищо особено. Разни дреболии. После ме прати да работя с ковача на сребро и старецът промени всичко, което бях изработила. Дори не мога да опиша как изглеждаха нещата, когато ги завърши.

Тевкър усеща напрежението в гласа ѝ.

– Надявам се, че щедростта на Песна, когато ти плаща, ще бъде толкова голяма, колкото алчността му, когато отнема от времето ти.

– И аз се надявам, Тевкър. – Тя тръгва да търси кана вода. – Чувствам се като пребита, а детето рита като магаре в корема ми. Хайде да не говорим повече за магистрата.

Думите ѝ го нараняват. Чакал я е да се прибере цяла вечност и сега се страхува, че ще я разсърди.

– Както искаш.

Изведнъж ѝ хрумва една мисъл:

– Ти как разбра, че съм аз?

Тевкър се усмихва чистосърдечно:

– Вече познавам звуците, които издаваш. Стъпките ти са ситни, но дишането ти е бавно. Стъпките на баща ми са като гръмотевици – и постоянно охка заради коленете си.

Тетия се засмива. За първи път нещата ѝ изглеждат такива, каквито бяха – те са двама влюбени, шегуващи се с неща, които само те разбират.

– А пък майка ми шумоли припряно като кутре, което се опитва да захапе опашката си. Колкото до Лартуза – не можеш да чуеш стъпките му, защото постоянно мърмори като планински ручей.

– Значи дори в мрака откриваш нови начини да виждаш – отбелязва тя, когато най-сетне намира каната.

– Повече, отколкото подозираш. Ела легни при мен.

– Тъкмо взех вода. Искаш ли?

– Не, не съм жаден.

Той се заслушва в климбуцането на каната, когато жена му отпива жадно няколко глътки. Тя се приближава и го целува по бузата. Устните ѝ са студени и влажни. Тази малко неприятна изненада го кара да се усмихне и за момент развеселява и нея.

– Извинявай, че се забавих толкова. Наистина. Как се чувстваш?

– Болката почти премина, но още ме е страх – отговаря той, като вдига ръка и докосва косата ѝ. – Днес ще дойде Песна и ще свалят превръзките ми. Какво ще правя, ако остана завинаги сляп?

Тя го прегръща успокоително.

– Лартуза каза, че ще е необходимо време, за да възвърнеш зрението си.

– Ами ако не го възвърна?

– Ще се справим някак. Знам, че ще се справим.

– Песна ще иска друг нецвис. Разбираемо е. Единственото, на което се надявам, е да ме остави жив и двамата с теб да можем да се изхранваме.

Тетия си поема дълбоко дъх. Време е да му каже истината. Или поне част.

Но точно когато понечва да изплюе камъчето, осъзнава, че ако Тевкър остане сляп, проблемът ѝ ще се реши от само себе си. Той никога няма да види какво е изработила за Песна и няма да осъзнае какво го карат да освети. Нещо по-важно – няма да е в състояние да нарани детето, растящо в утробата ѝ.