Зимният фестивал
- Автор: Салливан Майкл Дж.
- Серия: Riyria Revelations #5
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Ем Би Джи Тойс“
- ISBN: 978-954-2989-19-6
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Зимният фестивал». Краткое содержание книги:
Двойна екзекуция. Двама крадци са решили другояче.
Новата империя възнамерява да отпразнува победата си над националистите с ден, който никога няма да бъде забравен. По време на честванията на Зимния фестивал императрицата ще сключи брак, а двама предатели (Дигън Гаунт и Вещицата от Меленгар) ще бъдат екзекутирани публично. След като императрицата претърпи фатален инцидент, империалистите най-сетне ще имат пълен контрол. Има само един проблем — Ройс и Ейдриън най-сетне са открили изгубения наследник и времето за дела е настъпило.
— Баща? И за деца ли сте говорили?
— Тя иска. Дори им е подбрала имената.
— Тъй? А ти какво мислиш по въпроса? Да уседнеш с вресливи деца може да е по-голямо предизвикателство от всички досегашни — възрастният мъж наведе глава, за да го изгледа над върха на стъклата си, леко отворил уста. — Убеден ли си, че искаш това?
— С години ми врънкаш да си намеря добра жена, а сега си седнал да намираш кусури на Гуен? Зная, че по-добра не ще срещна.
— Не, не става дума за това. Просто те познавам. Не съм сигурен, че ролята на семеен човек ще те задоволи.
— Опитваш се да ме сплашиш? Мислех, че искаш да кротна. Пък и тогава бях съвсем различен.
— Помня — замислено рече магьосникът. — Беше като бясно куче, хапейки всичко и всеки. Очевидно догадката ми да ви събера с Ейдриън е сторила чудеса. Знаех, че благородното му сърце евентуално ще смекчи твоето.
— Е, да, като пътуваш с някого прекалено дълго, прихващаш лошите му навици. Нямаш си представа колко пъти едва не го убих в началото. Не си правех труда, защото смятах, че мисиите ще свършат това, но той все някак успяваше да оцелее.
— Радвам се да видя, че нещата и за двама ви са се подредили. Гуен е прекрасна жена, прав си — няма да намериш по-добра.
— Значи ще изчакаш?
— Уви, не. Бе ми наредено да се върна незабавно.
— Но после ще дойдеш в манастира, нали? Без теб все едно ще съм без ба… е, поне чичо.
Аркадиус се усмихна, но изглеждаше напрегнат. След миг тишина усмивката му изчезна.
— Какво има? — попита Ройс.
— Моля? А, нищо.
— Виждал съм този поглед и преди. Какво има, дърти глупако?
— Вероятно нищо.
— Казвай.
— Току-що се срещнах с регентите. С тях имаше страж на име Луис Гай и още един мълчалив човек. Никога не съм го виждал преди, но името му ми беше познато. Ти често говореше за него.
— За кого?
— Представиха ми го като лорд Мерик Мариус.
Глава 13
Къщата на улица Пирен
Майнс умираше от студ.
Хапещият вятър с лекота се промушваше през грубия чувал, изпълняващ ролята на негова риза, като през рибарска мрежа. Носът му течеше. Ушите му бяха замръзнали. Вкочанените му преди пръсти — сега мушнати под мишниците — пламтяха. Повечето от виелиците съумяваше да избегне, прикривайки се във входа на една шапкарница, ала краката му затъваха из дълбоките преспи, защитени единствено от сгънати в два ката парцали. Щеше да си струва, ако бе узнал кой живее в къщата отсреща и ако името съвпадаше с онова, за което бе питал качулатият непознат.
Мистър Грим — или беше мистър Балдуин — бе обещал пет сребърни на момчето, което му намереше търсения човек. Предвид наплива на посетители заради празника, намирането на една-единствена личност бе трудно, но Майнс познаваше града много добре. Мистър Грим — май Грим беше — бе обяснил, че онзи трябва да е умен човек, който често посещавал замъка. Това веднага подсказа на Майнс да търси в Хълмистия окръг. Елбрайт проверяваше странноприемниците, а Бранд наблюдаваше портата на замъка, но Майнс бе убеден, че тъкмо улица Пирен е мястото за човек с връзки в палата.
Майнс погледна към отсрещната къща. Само на два етажа, доста тясна, тя бе сгушена между две други. Не беше тъй натруфена като останалите, но пак я биваше. Изцяло от камък, тя имаше няколко стъклени прозореца, от онези, през които действително се вижда нещо. Такива бяха повечето къщи на улица Пирен. Тази се отличаваше единствено по изгравирания над портата кинжал с дъбово листо и липсата на украшения за празника. Останалите домове бяха потънали в знаменца и гирлянди, но тази къща не беше украсена. Преди принадлежеше на лорд Дърмонт, загинал миналото лято в Ратиборската битка. Майнс запита просещите деца дали знаят кому принадлежи сега къщата. Можеха да му кажат само, че стопанинът се возел в хубава карета с кочияш в имперска ливрея и имал трима слуги. И господарят, и прислугата били мълчаливи, отскоро дошли в Акуеста.
— Това трябва да е — промърмори Майнс, запращайки във въздуха малко облаче. Залозите бяха високи. Той трябваше да спечели парите — заради Кайн.
Майнс беше сам откакто бе на шест. Тогава милостинята не беше проблем, но нещата се влошаваха с всяка изминала година. В града винаги имаше много конкуренция, особено сега с всички тези бежанци. Елбрайт, Бранд и Кайн бяха онези, които го държаха жив. Елбрайт имаше нож, а Бранд бе убил друго дете заради туника — другите не се забъркваха с тях — обаче именно Кайн, най-добрият им джебчия, бе и най-добрият му приятел.
Кайн се бе разболял преди няколко седмици. Започна да повръща и да се поти, сякаш е лято. И тримата му даваха от храната си, но той не се подобряваше. През последните три дни не бе напуснал Гнездото. Всеки път, щом Майнс го видеше, Кайн изглеждаше по-зле — по-блед, по-слаб, по-обринат, треперещ — винаги треперещ. Елбрайт бе виждал тази болест преди и бе казал да не хабят повече храна за Кайн, направо да го пишели мъртъв. Майнс все още му даваше от хляба си, ала приятелят му ядеше рядко. Нямаше никакъв апетит.