Зимният фестивал

Странно сияние идваше откъм гардероба. Дълго време се взира във вратите му, преди да го отвори. Жакети, туники и наметала. Имаше и сгъната роба — роба, която сияеше със собствена светлина. Омаян, Майнс рискува да я докосне колебливо. Материята не приличаше на нищо, докосвано от него досега — по-гладка от полиран камък и по-мека от перушина. Щом докосна плата, сиянието му се промени от тъмносребристо към примамлив пурпур, светейки най-силно около връхчетата на пръстите му.

Майнс нервно се огледа. Все още беше сам. Импулсивно взе робата. Тя се провлачи по пода и той моментално я повдигна. Някак не подхождаше тя да се влачи по земята. Започна да си я облича, но спря. Робата излъчваше студ, променила цвета си в тъмносиньо, почти черно. Когато извади ръката си от ръкава, красивото пурпурно сияние се завърна.

Майнс си припомни, че не е дошъл тук да краде.

По принцип нямаше нищо против кражбата. Крадеше непрекъснато. Задигаше кесии, грабваше неща от сергии, дори обираше пияници. Но никога не бе ограбвал къща — особено пък такава на улица Пирен. Кражбата от благородници бе опасна, властите щяха да бъдат най-малкият му проблем. Ако гилдията на крадците узнаеше, наказанието им щеше да надминава многократно и най-суровите мерки на магистрата. Никой нямаше да се разсмърди за малко храна, открадната от изгладняло хлапе, обаче робата беше друга работа. С всички тия книги, собственикът очевидно беше някакъв магьосник.

Твърде рисковано беше.

Пък и какво ли бих правил с нея?

Макар да посрамваше туниката на Бранд, Майнс нямаше как да носи робата. Беше му прекалено голяма, а не искаше да я реже. Дори и да я прекроеше, тя щеше да привлече всяко око в града. Протегна ръка да я прибере обратно в гардероба, решавайки, че не си струва риска. Робата потъмня още веднъж. Без да я изпуска, момчето отдръпна ръка. Одеждата засия отново. Объркан, но все още непоколебим, Майнс я окачи в гардероба. Щом я пусна, тя падна на пода. Опита отново — пак падна.

— Добре, остани си там — рече той, обръщайки се.

Робата моментално засия в ослепително бяло. Всички сенки в стаята изчезнаха и Майнс отстъпи назад, мъчейки се да види.

— Добре, добре. Спри. Спри! — викна той. Светлината омекна до синьо.

Майнс не помръдна. Взираше се в проснатата на пода роба. Светлината пулсираше — отслабваше и се засилваше — почти като дишане. Няколко минути я наблюдава, напрягайки ум.

Бавно пристъпи по-близо и я вдигна.

— Искаш да те взема?

Робата засия в пурпурно.

— Мога ли да те нося?

Тъмносиньо.

— Значи искаш да те открадна?

Пурпур.

— Не принадлежиш ли тук?

Синьо.

— Значи те държат насила?

Робата засия толкова ярко в пурпурно, че момчето премигна.