Отминали времена

Озърна се къде да остави сгънатия юрган и се спря на съседния стол. Една книга лежеше отворена върху купчина други и Сафи, патологичен читател, не се сдържа и отгърна на титулната страница: „Книга за практичните котки на стария опосум“, надписана от Т. С. Елиът, когато беше дошъл на гости на татко и той му беше показал стихотворения на Джунипър. Сафи не беше сигурна какво е отношението й към Томас Елиът — разбира се, възхищаваше му се като на майстор на думите, но в душата му имаше песимизъм, в светогледа му — чернота, които винаги я караха да усеща грапавините по-отчетливо от преди. Не толкова по отношение на котките, чудати сами по себе си, колкото по отношение на другите му стихове. Манията му във връзка с тиктакащите часовници и отминаващото време според Сафи беше рецепта за депресия, а тя преспокойно би могла да мине и без нея.

Не беше ясно какво смята Джунипър по въпроса. И в това нямаше нищо чудно. Сафи често си мислеше, че ако Джунипър беше героиня от книга, щеше да е човек, чието пресъздаване беше най-добре да оставиш на реакциите на другите, чиято гледна точка не можеш да проумееш без опасността да превърнеш двойствеността в абсолютна величина. Думи като „обезоръжаваща“, „ефирна“ и „измамна“ биха били безценни за автора, а също „пламенна“ и „дръзка“, а понякога дори — макар Сафи да съзнаваше, че никога няма да го изрече на глас, — „яростна“. В ръцете на Елиът тя щеше да бъде Джунипър, Котката au Contraire. Сафи се усмихна, доволна от хрумването, и избърса пръсти в коленете си. Джунипър наистина много приличаше на котка: с раздалечените си очи и техният втренчен поглед, с леката си стъпка, със съпротивата срещу внимание, което не е търсила.

Сафи нагази в морето от хартия към другите прозорци, като си позволи кратко отклонение към шкафа, където висеше роклята. Днес сутринта я беше качила горе, веднага щом Пърси излезе от къщата. Сега я извади от скривалището й и я преметна през ръката си, все едно е спяща принцеса от приказка. Наложи се да огъне една закачалка, за да може коприната да се увие около външната страна на гардероба, но беше наистина необходимо. Роклята трябваше да бъде първото нещо, което Джунипър ще види, когато отвори вратата довечера и включи осветлението.

Сега за роклята: тя беше идеален пример за непознаваемата Джунипър. Когато писмото пристигна от Лондон, беше такава изненада, че ако Сафи не беше наблюдавала цял живот внезапните промени на настроенията на сестра си, щеше да повярва, че това е някакъв номер. Ако имаше нещо, свързано със сестра й, на което тя беше готова да заложи пари, то беше следното: Джунипър Блайд не даваше пет пари с какво е облечена. Беше прекарала детството си в обикновен бял муселин и босонога и имаше любопитната способност да превръща след броени часове всяка нова дреха, независимо колко е елегантна, в безформен чувал. Сафи таеше надежда, че зрелостта ще промени Джунипър, но не стана така. Другите момичета на седемнайсет мечтаеха да отидат в Лондон за първия си сезон в светското общество, а Джунипър дори не го споменаваше и стрелкаше Сафи с толкова гневен поглед, когато тя се осмеляваше само да го намекне, че после я болеше седмици наред, все едно се е изгорила. И толкова по-добре, понеже баща им никога не би го допуснал. Джунипър беше неговото „същество на замъка“, така й казваше, тя не биваше никога да го напуска. Какво изобщо можеше да търси момиче като нея на баловете за дебютантки?