Отминали времена
- Автор: Мортон Кейт
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-125-0
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Отминали времена». Краткое содержание книги:
По време на Втората световна война майката на Еди, тогава тринайсетгодишна е евакуирана от Лондон и заживява в замъка Милдърхърст при семейство Блайд: ексцентричната Джунипър, нейните по-големи сестри близначки Пърси и Сафи и баща им Реймънд, автор на прочутата книжка „Истинската история на Човека от калта“, превърнала се в детска класика. Във величествения замък вълшебен нов свят разтваря двери за младата лондончанка — светът на книгите, на полета и въображението, на свободата и независимия дух, но и на дебнещите край тях опасности.
Години по-късно Еди Бърчил се опитва да разгадае тайната на майка си и започва да разлиства миналото. Духът на трагична гибел, на жестока принуда, на лудост и насилие витае над величавите старини на замъка Милдърхърст и неговите три обитателки, пленници на бащиното си завещание, заложници на благородната си почтеност, на силната си взаимна привързаност и всеотдайност. Личната трагедии на сестрите Блайд се оказва преплетена с живота на младата Еди Бърчил и очаква катарзиса на своята развръзка.
Истината за отдавна отминалите времена ще бъде разбулена
Ако Емили се беше смразила, когато вниманието на татко промени орбитата си, то със сигурност се съвзе много бързо. Продължи да ги посещава радостно и редовно много години, дълго след като вече не бяха деца, до онова последно лято през 1925 година, преди да се омъжи и всичко това да приключи. Пърси винаги бе смятала, че въпреки дарбите на Емили, в неин огромен интерес беше фактът, че тя не притежаваше артистичен темперамент. Беше твърде уравновесена, твърде добра във всичко, твърде весела и харесвана, за да тръгне по пътя на писателя. У нея нямаше абсолютно нищо невротично. За Емили беше много по-удачна съдбата, която я сполетя, след като татко насочи вниманието си другаде: омъжи се за свестен човек, роди няколко синове с луничави нослета, живееше във великолепна къща с изглед към морето, а напоследък, както ставаше ясно от писмото й, и с две влюбени прасета. Цялото писмо беше пълно с анекдоти от селото на Емили в Девъншър: новини за съпруга и за синовете й, за приключенията на местните офицери от противовъздушната отбрана, за маниакалното отношение на по-възрастните й съседи към ръчната й помпа за вода, а Пърси се смя, докато го чете. Все още се усмихваше, когато стигна края, сгъна писмото прилежно и го пъхна обратно в плика му.
После го скъса на две и още на две и го натъпка дълбоко в джоба си, когато продължи надолу по алеята. Мислено си отбеляза да изхвърли парчетата в кошчето в стаята си, преди униформата й да се озове сред купчината дрехи за пране. Още по-добре щеше да е дори да изгори парченцата още същия следобед, та Сафи нищо да не разбере.
4.
Фактът, че Джунипър, единствената Блайд, която не беше живяла в детската стая като мъничка, се събуди сутринта на тринайсетия си рожден ден, хвърли няколко свои ценни вещи в една калъфка за възглавници и се запъти нагоре по стълбите, за да предяви претенциите си да спи в мансардата, не учуди никого. Безспорната противоречивост на събитието беше дотолкова в унисон с нрава на Джунипър, която познаваха и обичаха, че когато през следващите години някой споменеше случилото се, прогресията изглеждаше напълно естествена и хората започваха да спорят дали цялата тази работа не е била планирана предварително. Джунипър от своя страна не казваше почти нищо по въпроса, нито тогава, нито впоследствие — просто днес спяла в малката си пристроена стаичка на втория етаж, а на следващия ден вече се разположила в мансардата. Какво повече да каже човек?
Според Сафи по-показателен от преместването на Джунипър в детската стая беше начинът, по който тя влачеше след себе си невидима наметка от любопитно обаяние. Мансардата, преден пост на целия замък, мястото, където обикновено изолираха децата, докато по възраст или по качества не ги сметнеха достойни за вниманието на възрастните, стая с нисък таван и с мишки, мразовити зими и жарки лета, изходът за всички комини по пътя им към свободата, изведнъж се оживи. Хора, които нямаха никаква причина да предприемат стръмното изкачване, започнаха да се навъртат край детската стая. „Само се отбивам“, казваха и изчезваха нагоре по стълбите, но се връщаха стеснително едва след час и дори повече. Сафи и Пърси се споглеждаха развеселено и си разменяха догадки какво ли е правил там, горе, горкият нищо неподозиращ гостенин, след като едно поне беше сигурно: Джунипър надали се е представила като добра домакиня. Не че малката им сестра беше груба, просто не беше и особено сговорчива, а най-любимата й компания беше нейната собствена. Което беше хубаво, предвид факта, че тя нямаше почти никаква възможност да се среща с когото и да било. Нямаше братовчеди на своята възраст, нямаше семейни приятели, а баща им настояваше момичето да получи образованието си у дома. Най-доброто, което хрумваше на Пърси и на Сафи, беше, че Джунипър не обръща никакво внимание на гостите си, оставя ги да се разтакават необезпокоявани из оживения хаос на стаята й, докато най-сетне не се изморят достатъчно и не си тръгнат сами. Това беше една от най-странните и най-трудноопределими дарби на Джунипър: тя притежаваше толкова силен магнетизъм, че си струваше да бъде изучен и категоризиран от медицинска гледна точка. Дори хора, които не харесваха Джунипър, искаха да бъдат като нея.