Отминали времена

Сафи нежно плъзна пръсти по копринените поли на роклята. Цветът наистина беше изключителен. Сияен, почти розов като долната част на дивите гъби, които растяха край мелницата, цвят, който небрежният поглед може да обърка с кремаво, но който би възнаградил по-внимателно вглеждане. Сафи преправя роклята седмици наред, винаги тайно, но двойствеността на начинанието си струваше. Вдигна подгъва, огледа прецизния си шев и доволна, го поглади. Направи мъничка крачка назад, за да се възхити по-добре на въздействието на дрехата. Да, беше прекрасна. Сафи беше взела една красива, но остаряла дреха и въоръжена с любимите си броеве на списание „Вог“, я беше превърнала в произведение на изкуството. Може и да звучеше нескромно, но какво пък. Сафи съзнаваше, че това може и да е последната й възможност да се наслади на роклята в цялата й прелест (тъжната истина бе, че не се знаеше каква съдба очаква роклята, след като попадне в ръцете на Джунипър), затова нямаше да съсипе мига, като се придържа към ужасните ограничения на престорената скромност.

Хвърли поглед назад, свали роклята от закачалката и почувства приятната й тежест в ръцете си. Пъхна по един пръст под двете презрамки и провеси роклята пред себе си, дъвчейки долната си устна, докато се оглеждаше в огледалото. Стоеше, наклонила глава на една страна — детински навик, от който така и не се отърси, — и от това разстояние в сумрака изглеждаше, сякаш времето е спряло. Ако присвиеше очи още малко и се усмихнеше по-широко, можеше пак да стане момичето на осемнайсет години, застанало до мащехата си на лондонската премиера на пиесата на татко, копнеещо да притежава бледорозовата копринена рокля и обещало си някой ден и то да облече такова прелестно нещо, може би дори на собствената си сватба.

Сафи върна роклята на закачалката, като междувременно се спъна на една захвърлена долу стъклена чаша — от сервиза, който семейство Аскуит подарили на родителите й като сватбен подарък. Въздъхна — непочтителността на Джунипър наистина нямаше граници. За самата Джунипър това не беше проблем, обаче след като беше видяла чашата на пода, Сафи просто не можеше да си затвори очите. Наведе се да я вдигне, но малко преди да се изправи, мярна чаена чаша от лиможки порцелан под един стар вестник и неусетно наруши собственото си златно правило — коленичи и се зае да почиства. Купчината съдове, които събра след минута, с нищо не намали хаоса. Толкова много хартия, толкова много надраскани думи.

Бъркотията, невъзможността да въведе някакъв ред, да си върне някоя стара мисъл причиняваше почти физическа болка на Сафи. Известно време и двете с Джунипър пишеха, но методите им бяха съвсем различни. Сафи имаше навика всеки ден да си отделя по няколко скъпоценни часа, за да седи мълчаливо само с бележника си, с писалката, подарък от татко за шестнайсетия й рожден ден, и с кана току-що сварен силен чай. Разположила се с тези неща, тя старателно и бавничко нижеше думите в приятна последователност, пишеше и пренаписваше, редактираше и усъвършенстваше, четеше на глас и се наслаждаваше на удоволствието, че вдъхна живот в историята на своята героиня Адел. Едва след като останеше напълно доволна от написаното през деня, вадеше пишещата си машина „Оливети“ и печаташе новия абзац.