Отминали времена
- Автор: Мортон Кейт
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-125-0
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Отминали времена». Краткое содержание книги:
По време на Втората световна война майката на Еди, тогава тринайсетгодишна е евакуирана от Лондон и заживява в замъка Милдърхърст при семейство Блайд: ексцентричната Джунипър, нейните по-големи сестри близначки Пърси и Сафи и баща им Реймънд, автор на прочутата книжка „Истинската история на Човека от калта“, превърнала се в детска класика. Във величествения замък вълшебен нов свят разтваря двери за младата лондончанка — светът на книгите, на полета и въображението, на свободата и независимия дух, но и на дебнещите край тях опасности.
Години по-късно Еди Бърчил се опитва да разгадае тайната на майка си и започва да разлиства миналото. Духът на трагична гибел, на жестока принуда, на лудост и насилие витае над величавите старини на замъка Милдърхърст и неговите три обитателки, пленници на бащиното си завещание, заложници на благородната си почтеност, на силната си взаимна привързаност и всеотдайност. Личната трагедии на сестрите Блайд се оказва преплетена с живота на младата Еди Бърчил и очаква катарзиса на своята развръзка.
Истината за отдавна отминалите времена ще бъде разбулена
А и смайващият набързо надраскан послепис на писмото от Джунипър, която молеше Сафи да й ушие някаква рокля, нещо, с което би могла да отиде на танци — нямало ли някъде стара рокля на майка й, която е носила в Лондон преди смъртта си, и която може да се преправи? Джунипър беше адресирала писмото само до Сафи, така че макар двете близначки да се грижеха за Джунипър заедно, Сафи да обмисли молбата й самичка. Тя дълго размишлява и стигна до извода, че градът явно е променил малката й сестра. Запита се дали у Джунипър няма да има и други промени, дали ще поиска да се премести в Лондон за постоянно след войната. Да се махне от Милдърхърст, независимо от желанията и плановете на баща им.
Каквито и да бяха причините за молбата на Джунипър, Сафи я изпълни с удоволствие. Освен пишещата машина, другата гордост на Сафи беше шевната й машина „Зингер 201-К“ — несъмнено най-хубавият модел, произвеждан някога. От началото на войната тя шиеше извънредно много, но все практични неща. Въодушеви я възможността да избута настрани купчините одеяла и болнични пижами поне за известно време и да ушие нещо модерно, особено по предложение на Джунипър. Сафи веднага се сети коя рокля има предвид сестра й — възхищаваше й се още навремето, в онази незабравима нощ през 1924 година, когато мащехата й беше облякла роклята за лондонската премиера на пиесата на баща им. Оттогава я съхраняваха в архивната стая, която се затваряше херметически и поради това беше единственото място в замъка, където дрехата нямаше да пострада от молци и плесен.
Сафи нежно плъзна пръсти по копринените поли на роклята. Цветът наистина беше изключителен. Сияен, почти розов като долната част на дивите гъби, които растяха край мелницата, цвят, който небрежният поглед може да обърка с кремаво, но който би възнаградил по-внимателно вглеждане. Сафи преправя роклята седмици наред, винаги тайно, но двойствеността на начинанието си струваше. Вдигна подгъва, огледа прецизния си шев и доволна, го поглади. Направи мъничка крачка назад, за да се възхити по-добре на въздействието на дрехата. Да, беше прекрасна. Сафи беше взела една красива, но остаряла дреха и въоръжена с любимите си броеве на списание „Вог“, я беше превърнала в произведение на изкуството. Може и да звучеше нескромно, но какво пък. Сафи съзнаваше, че това може и да е последната й възможност да се наслади на роклята в цялата й прелест (тъжната истина бе, че не се знаеше каква съдба очаква роклята, след като попадне в ръцете на Джунипър), затова нямаше да съсипе мига, като се придържа към ужасните ограничения на престорената скромност.
Хвърли поглед назад, свали роклята от закачалката и почувства приятната й тежест в ръцете си. Пъхна по един пръст под двете презрамки и провеси роклята пред себе си, дъвчейки долната си устна, докато се оглеждаше в огледалото. Стоеше, наклонила глава на една страна — детински навик, от който така и не се отърси, — и от това разстояние в сумрака изглеждаше, сякаш времето е спряло. Ако присвиеше очи още малко и се усмихнеше по-широко, можеше пак да стане момичето на осемнайсет години, застанало до мащехата си на лондонската премиера на пиесата на татко, копнеещо да притежава бледорозовата копринена рокля и обещало си някой ден и то да облече такова прелестно нещо, може би дори на собствената си сватба.
Сафи върна роклята на закачалката, като междувременно се спъна на една захвърлена долу стъклена чаша — от сервиза, който семейство Аскуит подарили на родителите й като сватбен подарък. Въздъхна — непочтителността на Джунипър наистина нямаше граници. За самата Джунипър това не беше проблем, обаче след като беше видяла чашата на пода, Сафи просто не можеше да си затвори очите. Наведе се да я вдигне, но малко преди да се изправи, мярна чаена чаша от лиможки порцелан под един стар вестник и неусетно наруши собственото си златно правило — коленичи и се зае да почиства. Купчината съдове, които събра след минута, с нищо не намали хаоса. Толкова много хартия, толкова много надраскани думи.
Бъркотията, невъзможността да въведе някакъв ред, да си върне някоя стара мисъл причиняваше почти физическа болка на Сафи. Известно време и двете с Джунипър пишеха, но методите им бяха съвсем различни. Сафи имаше навика всеки ден да си отделя по няколко скъпоценни часа, за да седи мълчаливо само с бележника си, с писалката, подарък от татко за шестнайсетия й рожден ден, и с кана току-що сварен силен чай. Разположила се с тези неща, тя старателно и бавничко нижеше думите в приятна последователност, пишеше и пренаписваше, редактираше и усъвършенстваше, четеше на глас и се наслаждаваше на удоволствието, че вдъхна живот в историята на своята героиня Адел. Едва след като останеше напълно доволна от написаното през деня, вадеше пишещата си машина „Оливети“ и печаташе новия абзац.