Отминали времена
- Автор: Мортон Кейт
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-125-0
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Отминали времена». Краткое содержание книги:
По време на Втората световна война майката на Еди, тогава тринайсетгодишна е евакуирана от Лондон и заживява в замъка Милдърхърст при семейство Блайд: ексцентричната Джунипър, нейните по-големи сестри близначки Пърси и Сафи и баща им Реймънд, автор на прочутата книжка „Истинската история на Човека от калта“, превърнала се в детска класика. Във величествения замък вълшебен нов свят разтваря двери за младата лондончанка — светът на книгите, на полета и въображението, на свободата и независимия дух, но и на дебнещите край тях опасности.
Години по-късно Еди Бърчил се опитва да разгадае тайната на майка си и започва да разлиства миналото. Духът на трагична гибел, на жестока принуда, на лудост и насилие витае над величавите старини на замъка Милдърхърст и неговите три обитателки, пленници на бащиното си завещание, заложници на благородната си почтеност, на силната си взаимна привързаност и всеотдайност. Личната трагедии на сестрите Блайд се оказва преплетена с живота на младата Еди Бърчил и очаква катарзиса на своята развръзка.
Истината за отдавна отминалите времена ще бъде разбулена
Макар че вече бе закъсняла, Пърси предпочете да ходи, вместо да кара колелото си по алеята, за да може познатите полета да я посрещнат у дома, ширнали се от двете й страни. Фермата и пещите за сушене на хмел отляво, мелницата отвъд тях, горите далече вдясно. Спомените за хиляди следобеди от детството, задрямали по клоните на дърветата в гората Кардейкър, сега примигваха срещу нея от прохладните сенки. Вълнуващият страх, докато се криеха от белите робовладелци, как търсеха кости от дракони, как обикаляха с татко, за да намерят стари римски пътища…
Алеята към къщата не беше много стръмна и Пърси предпочете да върви пеша не защото не беше способна да я измине с колелото, а понеже обичаше да ходи. Баща им беше страхотен пешеходец, особено след Първата световна война. Преди да издаде книгата си и преди да ги остави и да замине за Лондон, преди да се запознае с Одет, да се ожени повторно и никога повече да не бъде наистина техен. Лекарят го беше посъветвал да се разхожда всеки ден, за да излекува крака си, и той беше тръгнал да обикаля полетата с бастуна, който господин Морис беше забравил в замъка след един от уикендите, организирани от баба.
— Виждаш ли как краят изхвърча пред мен на всяка стъпка? — попита той, докато двамата с Пърси крачеха покрай потока Роувинг един есенен следобед. — Така трябва да бъде. Здрав и стабилен бастун. Той е напомняне.
— За какво, татко?
Той се загледа смръщено в хлъзгавия бряг на потока, като че ли правилните думи се криеха там, между тръстиките.
— Ами… че и аз съм стабилен, струва ми се.
Тогава тя не разбра какво иска да й каже татко, просто допусна, че той харесва тежкия бастун. Със сигурност не продължи да разпитва: положението на Пърси като спътник в разходките беше несигурно, а правилата, които го определяха, бяха строги. Според учението на Реймънд Блайд ходенето беше време за размисъл, а в редките случаи, когато и двете страни са склонни, може да се говори за поезия или за природата. Бъбривците със сигурност не бяха добре дошли, а нарекат ли те така, никога не се отърсваш от клеймото — за голямо прискърбие на горката Сафи. Пърси неведнъж беше поглеждала назад към замъка, когато двамата с баща й потегляха на някоя от разходките си, и беше виждала намръщеното личице на Сафи на прозореца в детската. Сърцето на Пърси винаги се свиваше от състрадание към сестра й, но никога достатъчно, за да остане в замъка. Представяше си, че е предпочетена за разходките като награда за неизброимите пъти, когато Сафи беше привличала вниманието на татко и го беше карала да се усмихва развеселено, докато чете на глас умните кратки историйки, които е написала; а напоследък — вероятно заради месеците, които двамата бяха прекарали заедно веднага след завръщането му от войната, докато скарлатината изпрати Пърси в болницата.
Пърси стигна до първия мост, спря и облегна велосипеда си на перилата. От тук замъкът не се виждаше, още не, беше скрит сред горите и щеше да се покаже целият едва на втория, по-малък мост. Тя се облегна на парапета и погледна плиткия поток долу. Водата се въртеше и шепнеше там, където бреговете се разширяваха, а после след кратко колебание течението продължаваше към горите. Отражението на Пърси тъмнееше на фона на отразеното бяло небе и трептеше в по-гладката и по-дълбока средна част на потока.
Оттатък се намираше нивата с хмел, където тя беше изпушила първата си цигара. Двете със Сафи заедно, кискайки се над откраднатата кутия от един надут приятел на татко, докато той приличаше смешните си глезени край езерото в един горещ летен ден.
Една цигара…
Пърси опипа предния джоб на униформата си и усети твърдия цилиндър под пръстите си. След като е свила проклетата цигара, поне да я изпуши, нали така? Имаше усещането, че пристъпи ли прага на замъка, възможността спокойно да попуши ще се превърне в далечна мечта.