Кулата върху разлома
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Кулата върху разлома». Краткое содержание книги:
Само Каран може да го спаси, но тя не знае способна ли е да помогне и на себе си. Тенсор иска смъртта й, а другите се опитват да я заловят и да се възползват от дарбата й за усет, докато каронът Рулке надвисва като мрачна сянка от затвора си в Нощната пустош.
Лъжовното Огледало пази знания, за които светът може само да мечтае. Как ще го употреби Тенсор в решаващия сблъсък? Дали и Лиан ще бъде покварен от Огледалото? Или то ще предаде всички накрая?
— Пуснете ме!
Единият завъртя глава.
— Не получих заповед, че можеш да излизаш до сутринта.
— Тогава върви да кажеш да Игър, че няма да спя в тази стая.
— Не изпускам поста си — отвърна той.
Ако имаше сила, би го залепила за стената, за да мине, но последните дни я изцедиха докрай. Върна се отмаляла в банята и седна на ръба на ваната.
— Леглото е готово — доближи я Долода.
— Няма да спя в него — повтори Мейгрейт и стана да огледа другите стаи.
— Но господарят заповяда — уплаши се момичето и опипа ухото си.
Мейгрейт не искаше да й навлече още едно наказание. Смъкна завивките от леглото и за ужас на вестоноската се сви на пода в дневната.
Сутринта се събуди и узна, че напразно се е тревожила. Игър изобщо не се бе отбивал в покоите си. И Долода спеше на пода, но щом я видя да става, втурна се да приготви закуска.
По-късно Мейгрейт отиде при Фейеламор, която беше твърде отпаднала, за да говори. Седя до нея цяла сутрин, угрижена от разклатеното й здраве. Ами ако умре? Каквото и да чувствата към нея, веригите на дълга и подчинението я обвързваха здраво. Трудно би открила нов смисъл в живота си, ако се лиши от господарката си.
Откакто Мендарк избяга, Игър беше толкова зает, че тя съвсем рядко го зърваше. Затворена в твърдината, заобиколена от уелми, Мейгрейт изпадаше в мрачно настроение и се кореше за непоправимата си грешка.
Повечето време прекарваше в щаба на Игър. Наблюдаваше го почти без да разменят дума. Какво ли искаше от нея? Той толкова се увличаше в заниманията си, така се затваряше в себе си, че беше невъзможно да узнае. Всъщност какво очакваше от него самата тя? Да й бъде приятел, любовник? През целия си живот служеше на Фейеламор, която не допускаше Мейгрейт да завързва приятелства. Нямаше представа как да се сближи с него.
— Игър… — започна плахо един следобед.
Той я погледна безизразно. Ръцете му подреждаха донесенията по масата, нямаше търпение да се върне към работата си. Офицерите и прислужниците наоколо я зяпаха изцъклено като насекоми. Вторачи се в хлътналите му очи, с всяка секунда смущението й нарастваше. Той имаше важни дела, а тя беше нежелана натрапница.
— Няма нищо — смънка и се сви на стола си.
Още десетина пъти понечи да го заприказва, но тъй и не се застави да произнесе думите. А щом Игър я погледнеше, от лицето му изчезваше всякакъв израз. Нищичко не й подсказваше какво си мисли и тя не се престрашаваше да продължи от страх, че напълно се е заблудила.
Мейгрейт затъваше в тежки размисли, в душата й тлееше негодувание. Отначало си бе позволила слабичка надежда, но по-късно се лиши напълно от нея. После Игър й я върна с признанието, че не му е безразлична. А последните дни бяха огромно разочарование. Не й каза дори една добра дума… нито пък груба. Все едно не я виждаше. Характерът на Мейгрейт често я възпираше да изрази чувствата си, но понякога те се отприщваха в яростен изблик. Ако това беше приятелството, предпочиташе самотата.
„Няма да му се умилквам като някое паленце! Стига да ми позволи, ще си тръгна още днес, а не ме ли пусне, такава врява ще вдигна, че ще съжалява за деня, в който ме е срещнал.“
— Проклет да си! — кресна му и размаха юмрук към него, когато той се канеше да започне поредното съвещание с военачалниците си. — Какви са плановете ти за мен?
Кръвта нахлу в лицето му, пръстите му забиха перодръжката в хартията на масата. Мигновено изви глава към подчинените си и ревна:
— Всички вън! — Щом стаята се опразни, той продължи кротко: — Бъди така любезна да не говориш за личните си тревоги, когато работя.
— Занапред ще следвам съвета ти — изфуча Мейгрейт. — Отивам си!
— Отиваш ли си? — озадачи се Игър.
— Не говориш с мен. Аз съм като затворничка, на която не казват защо е в килията. По-добре си бях сама.
— Но за какво искаш да говорим?
— За каквото ще да е! — извиси се гласът й до вопъл. — Е, какви са ти плановете за мен?
— Не си позволявам никакви планове за тебе — тихо я увери Игър. — Приятно ми е… да си наблизо. Това е.
— Ами аз? Не съм ти някаква кукла, че да се хиля глупаво, когато ти скимне, и нищо да не правя.
Той се вторачи в нея. Не разбираше.
— Когато дойдох при теб, аз се опълчих срещу Фейеламор и всичко, към което тя се стремеше. Това не е каприз. Имам нужда от нещо повече!
— Мейгрейт… — Игър се вцепени. — Аз… Не мога… — Побърза да се обърне с гръб към нея. Когато пак я погледна, се бе овладял. — Ела с мен.
Поведе я нагоре, излязоха на покрива и застанаха до бойниците на твърдината. Вятърът жилеше лицата им със заледен сняг.
— Не мога… — повтори Игър и се отдръпна от нея. — Може би е по-добре да си идеш. Нямам какво да ти дам. Аз… аз се познавам, Мейгрейт, и това, което научих за себе си, не е много… приятно. И ти вече познаваш живота ми! Всичко е в паметта ми… — промълви той, сякаш вперил поглед в миналото. — Страданието да съм под гнета на Рулке, ужасът, че може да се случи отново. Откакто се изтръгнах от безумието, напред ме тласка жаждата да си отмъстя на онези двамата — Рулке и Мендарк. Наистина съм се превърнал в машина. Кух съм отвътре. Черупка, побрала само омраза и страх.