Кулата върху разлома
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Кулата върху разлома». Краткое содержание книги:
Само Каран може да го спаси, но тя не знае способна ли е да помогне и на себе си. Тенсор иска смъртта й, а другите се опитват да я заловят и да се възползват от дарбата й за усет, докато каронът Рулке надвисва като мрачна сянка от затвора си в Нощната пустош.
Лъжовното Огледало пази знания, за които светът може само да мечтае. Как ще го употреби Тенсор в решаващия сблъсък? Дали и Лиан ще бъде покварен от Огледалото? Или то ще предаде всички накрая?
Писъци, пот, треска. Изгарящи устни, парещо гърло. Давеше се, задъхваше се. И тънеше в мрак, по-черен от всяка нощ.
След незнайно колко време Каран се събуди от нечие присъствие. Лежеше, без да шавне, опитваше се да го прогони с мисъл… и старецът се върна на скърцащия стол до огнището. Отвори очи. Отново огризка от свещ пращеше на лавицата. Завъртя глава само с леко неприятно усещане и огледа другата половина от стаята. Някога по стената бе имало грапава мазилка, но от нея не бе останало много. Вратата от дебели дъски бе залостена със здраво резе.
— Каран, вчера си помислих, че ще те изтърва.
Гласът му я сепна. Възрастният мъж опря с тропот ботушите си на пода и стана. Тя притисна глава във възглавницата. Той наистина беше стар, но не и съсухрен, доста нисък, обаче с огромен гръден кош и широки рамене. По-отблизо й се стори смътно познат. Изглеждаше най-обикновен човек, а и впечатлението се засилваше от бавния му селски говор и грубоватата загоряла кожа на лицето. Преди не би забелязала такъв човек, но сега беше толкова изцедена, толкова лишена от увереност и самочувствие, че го виждаше като грамадно препятствие… и заплаха. Не знаеше какво да стори.
— Кой си ти?
Сричките издраскаха гърлото й като торбичка с пясък.
— Твоят лечител. И пазител… за известно време.
— Искаш да кажеш надзирател!
Старецът сви рамене.
— Наричай ме както ти харесва. Но без мен щеше да си мъртва. Не съм приятел на Игър. Вървя по свой път. Името им е Шанд.
„И как аз се озовах на твоя път, Шанд?“ Май не чуваше името му за пръв път. Не го ли споменаваше Лиан? Лиан! Мигом обръч стегна гърдите й, задъха се. Какво го е сполетяло? Подскочи в леглото и сякаш назъбено острие се заби в слепоочието й. Образът на Шанд се избистри съвсем бавно пред очите й.
— Къде е Лиан? Да не е… Той нали не е…
Нямаше сили да произнесе думата.
Шанд се наведе да я чува по-добре.
— Лиан ли?
Гласът му прозвуча странно остър.
А колко ярки бяха зелените му очи, колко пронизващ погледът им… Вече не го смяташе за нищожно човече. Внезапно я обхвана страх от този непознат.
— Дойдох с него в Туркад — обясни тя. — Пътувахме заедно повече от месец. Той ми спаси живота. Трябва да зная къде е Лиан. Моля те!
Успя да напипа ръката му. Шанд като че се подразни.
— В Туркад цари хаос. Безполезно е да търся, защото не мога да го намеря.
Тя си отдръпна ръката. И в нейните зелени очи животът се завръщаше, пребледнелите й бузи почервеняха. Шанд се взря отблизо в нея и нещо в погледа й го разколеба.
— Почти е невъзможно — каза той по-добродушно. — Имаше големи кръвопролития и разрушения. Игър превзе по-голямата част от града. Половината жители на Туркад избягаха. Все пак ще се опитам.
Внимателно, но непреклонно я побутна да легне.
— Сега отдихът ти е по-необходим от всичко останало. Стой си в леглото.
— Все някой ще знае къде е Лиан. — Очите й плувнаха в сълзи и нямаше сили да ги избърше. — Но не казвай на онзи за мен.
— На кого?
„На Мендарк!“ — възкликна тя мислено и пак се изправи. Ненадейно си спомни името и то пробуди паниката.
— На Мендарк! Не му казвай нищо за мен, дори да те попита. Мендарк е мой враг.
Шанд въздъхна.
— Няма защо да се притесняваш от Мендарк. Под обсада е в Стария град.
— Моля те… — прошепна тя.
— Ще поразпитам.
Болката в слепоочията стана непоносима. Ръцете й се разтрепериха и тя се свлече на възглавницата. Едва сега осъзнаваше колко е изнемощяла.
— Къде… — С мъка успяваше да шепне. — Къде съм? Какво се случи? — Стаята се завъртя пред очите й. — Какво ще правиш с мен?
— Не знам какво ти се е случило — отвърна Шанд с кроткия си глас, който звучеше твърде жизнено за набръчканото му лице. — Когато те намерих, бе изпаднала в голяма беда. Бълнуваше и доближаваше прага на смъртта. Пренесох те тук, на сигурно място. Ще има време и за въпроси, и за отговори. — Той хвана отпуснатата й китка с едната си ръка, с другата закри очите й. — Спи!
Топлината и мракът бяха толкова приятни, че страховете й се разсеяха. С кротка въздишка Каран се унесе и дори не сънуваше.
Шанд постоя, колкото да се увери, че е заспала, безшумно отвори вратата, заключи я отвън и излезе на улицата.
Събуди се сутринта — бледа, сивкава светлина се процеждаше в стаята през процепите под и над вратата. Старецът бе излязъл. В огнището имаше само пепел и стаята се вледеняваше. Каран бавно се подпря да седне. Всичко се завъртя. Щом замайването отмина, тя полека спусна краката си от леглото и се изправи, хваната за рамката. Полазиха я тръпки, щом стъпи на студения каменен под. Единствената дреха на гърба й беше дълга захабена риза. Каран беше закръглена, но сега се потресе от тялото си — изглеждаше толкова мършаво, сякаш принадлежеше на друга жена. Костите на хълбоците й стърчаха, краката й бяха изтънели, ребрата се брояха. Откога ли лежеше в несвяст тук?