Кулата върху разлома
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Кулата върху разлома». Краткое содержание книги:
Само Каран може да го спаси, но тя не знае способна ли е да помогне и на себе си. Тенсор иска смъртта й, а другите се опитват да я заловят и да се възползват от дарбата й за усет, докато каронът Рулке надвисва като мрачна сянка от затвора си в Нощната пустош.
Лъжовното Огледало пази знания, за които светът може само да мечтае. Как ще го употреби Тенсор в решаващия сблъсък? Дали и Лиан ще бъде покварен от Огледалото? Или то ще предаде всички накрая?
— Завлекли са го на кораба насила? Тук, в Туркад? — изуми се Талия. — И никой не си мръдна пръста?
— Шът! — прошепна момичето.
Въртеше глава като животинче, надушило следа. Отнасяше се много сериозно към задълженията си на водачка. Хвърли се към Талия и я избута в плътната сянка.
— Залегни!
Долепиха се до земята. Дълго не се случи нищо, накрая се появяха двама стражници. Крачеха бързо по средата на улицата и непрекъснато се оглеждаха. Малко преди следващата пресечка нещо шляпна влажно върху шлема на единия. Двамата трепнаха, насочиха напред копията, почакаха и изчезнаха а мъглата.
— И те са наплашени като нас — поклати глава Талия.
— Така им се пада!
— Е, никой ли не се опита да помогне на баща ти? — подхвана отново жената.
— Че аз никого не познавах в града. Нямах си нищичко освен дрехите на гърба и мечето. Циврих един ден и една нощ, преспах в бъчва.
— Често ли се случва това?
— Да заробват хората на корабите ли? Е, случва се… Особено ако са добри плувци. Знам, че е умрял, иначе щеше да ме потърси. Седем години откакто го няма. Седем…
Изведнъж Лилис се разхълца, сякаш плачеше за цял безвъзвратно изчезнал свят. Талия я прегърна, притисна я до себе си на мокрите камъни. Скоро момичето успя да си поеме дъх, макар че тялото й се тресеше, и неочаквано скочи.
— Вече съм на дванайсет и половина. Нямам баща. Сама съм. Да вървим, че няма да стигнем скоро до „Ленивият студент“.
„Дванадесет! Струваше ми се по-малка. Е, сега имаш и мен. Ако изобщо е възможно баща ти да бъде намерен, аз ще го намеря.“
— Как се казваше баща ти?
— Джевандер, но аз му виках Джеви. Имаше още едно име, дето не го помня. Името на нашия род.
— А какъв беше?
— Мил и добър. Рядко ми се сърдеше, макар че си бях палавница. Един ден…
— Не, не… Как изглеждаше? Висок или нисък, цвят на косата, такива неща.
Лилис млъкна задълго.
— Косата му беше като моята. И очите ни са еднакви. Помня как ме вдигаше пред огледалото, за да се виждаме един до друг, все разправяше колко си приличаме. Не знам дали беше висок. Тогава бях мъничка и за мен беше грамаден. Но не беше дебел.
Хванаха се за ръце и продължиха нататък безмълвно. Още два пъти се криха от патрули. Талия се чувстваше твърде странно като бегълка в собствения си град. „Ленивият студент“ се оказа двуетажна постройка от сивкав камък. Напуканата табела изобразяваше младо същество от неясен пол с окълцана коса, седнало унило пред дебел том. Още книги бяха струпани на масата, а върху тях се крепеше шише.
Лилис се озърна, но никой не се мяркаше наблизо. Талия потропа кротко на заключената врата и след придирчив оглед ги допуснаха в тъмната, почти безлюдна зала. Двете седнаха до малкото огнище и Талия въздъхна тежко.
— Лилис, гладна ли си?
Момичето поклати глава безнадеждно.
— Нямам пари. В Туркад това означава глад.
— Глупости! Сега работиш за мен, мила ми водачке, а заради рисковете на войната заслужаваш десет пъти повече от обичайното. Поръчай си каквото искаш, защото не се знае кога пак ще хапнем до насита.
Талия умуваше дали да спомене още сега за парите от седмината, които Лилис спаси, но реши да остави тази новина за по-добри времена. Нахраниха се, обаче не научиха нищо обнадеждаващо и пак излязоха на студа.
Щом свърнаха зад ъгъла, светна фенер в къща срещу кръчмата. Вратата долу се отвори и дебнещ мъж се прокрадна след тях като призрак.
Продължиха да обикалят всички свърталища, известни на Лилис, но никой не искаше да им намери кораб. Повечето места бяха заключени и със заковани врати и прозорци или пък направо опожарени. Хората се спотайваха, а може би по улиците бе плъзнала мълвата, че Лилис се е събрала с друга компания и не бива да й се доверяват. Талия са поддаваше на отчаянието. Така нямаше да намерят кораб. Какво ще каже на Мендарк?
Лилис пак започна да са озърта. Ускори крачка, дърпаше Талия за ръката. Жената не забелязваше нищо, обаче се напрегна също като водачката си.
— Това какво беше? — прошепна Лилис.
Пристъпяха в занемарена уличка недалеч от пристанищния град. Момичето наостри слух.
— Аз нищо не чух.
— Има някой зад онзи свод с изкъртените камъни.
Талия стисна дръжката на ножа си.
— Бъди готова да побегнеш. — Лилис мълчеше. — Чуй ме — кажа ли ти, бягай и се скрий.
— Аз съм ти водачка! — остро възрази момичето.
Талия реши да не упорства.
— Така да бъде. Преструвай се, че нищо не виждаш, но внимавай.