Кулата върху разлома
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Кулата върху разлома». Краткое содержание книги:
Само Каран може да го спаси, но тя не знае способна ли е да помогне и на себе си. Тенсор иска смъртта й, а другите се опитват да я заловят и да се възползват от дарбата й за усет, докато каронът Рулке надвисва като мрачна сянка от затвора си в Нощната пустош.
Лъжовното Огледало пази знания, за които светът може само да мечтае. Как ще го употреби Тенсор в решаващия сблъсък? Дали и Лиан ще бъде покварен от Огледалото? Или то ще предаде всички накрая?
Опря глава на възглавницата и изстена. Мейгрейт протегна ръце насън и се притисна в него. Игър не мигна цяла нощ.
ВТОРА ЧАСТ
11. Изгубена памет
Дълго лежа, безсилна да се тревожи. Пълната апатия й внушаваше, че е в безопасност. Плътно я обгръщаше непривична, но приятна топлина. Унасяше се, сънуваше, отърсила се от всички страхове заедно с паметта. Нищо не бе останало, освен призрачни сенки от далечно минало. Вървеше в снега под пълната, кървава луна и гледаше звездите, които мудно пълзяха по небето. Ахна развълнувано, когато се стрелна искрата на метеор. Вятърът донесе ръмженето на планински рис. Тя стисна по-здраво огромната ръка и въпреки опасността пак повярва, че с тази закрила нищо не я заплашва.
По-късно се мярнаха позната стара стая, пукотът на дърва в камината, прегърналата я яка ръка. Вятърът хленчеше навън, напираше през комина и размяташе пламъците. Тя се гушеше в баща си със затворени очи, понесена от боботещия му глас, и преживяваше древните сказания толкова живо, сякаш картините се сменяха от вътрешната страна на клепачите й.
По снега крачеше червенокосо момиче. Самата тя ли беше, или поредният му разказ в зимна вечер? Въздъхва безмълвно и тогава се върна болката в главата. Ужасна, разкъсваща болка, пронизваща със стоманени шипове челото й. Отглас на предишна болка. А после — забрава.
Накрая слабо поскърцване проникна през замайването. Тя не помръдна, нямаше воля да поиска това. Тишината я върна в безвремието и тя засънува отново.
Пак това скрибуцане! Дърво се отъркваше в дърво. Изненада се, че от видения премина към мисли, отново в съзнание. Тънката нишка на любопитството сякаш я подръпна и тя се събуди. Отвори очи полека, за да не се издаде, макар да не знаеше защо го прави.
Стаята беше тясна и тъмна. Гладките камъни в зида до нея лъщяха от влага. Погледът й се плъзна по стената. В тази част от стаята нямаше друг човек. В малко огнище срещу леглото й горяха дърва. На лавицата отгоре бе сложена дебела къса свещ, чието пламъче местеше сенки из стаята. До свещта имаше голяма съдина, зелена и гледжосана. От другата страна на огнището седеше някакъв старец. Подпираше крака на стената и се люлееше, а столът скърцаше. Той носеше тъмни протъркани дрехи и кафяви ботуши. Късата му брада сивееше, побелялата му коса бе оредяла.
Старецът се размърда. Май се взираше в карта, начертана на хартия от дървесна кора. Тя затвори очи и се отпусна. Столът изчегърта по пода. Старецът изсумтя, после забълбука течност. Той доизля остатъка от съдината в паница, върна се на стола и отпи.
Клепачите й пак се отпуснаха. Върна си мъничко късче от спомените — важна среща! А на глезените й имаше окови. Плъзна пета по другия си глезен и трепна. Още я болеше от ожулването. „Каран! — изскочи в ума й. — Това съм аз!“ И потокът нахлу — вестоносец влиза тичешком с вик, че Игър е пред портите, а армиите на Туркад са разгромени. После Тенсор — отчаян, обезумял, покрусен — протяга напред свития си юмрук. След това… нищо.
Как е попаднала в тази мухлясала занемарена стаичка? Кой е онзи старец? Главата й натежа. Огледалото го нямаше! Отнесоха го надалеч. И нейните мъки, и смъртта на толкова хора бяха напразни.
Не, това вече не я засягаше. „Мога да се върна у дома“ — рече си Каран с нова въздишка. И се появи споменът за овехтелия Готрайм със стените от розов гранит под следобедното слънце. Най-сетне ще си бъде вкъщи! Съзнанието й се замъгляваше, образът изчезна и тя охотно се отпусна в мрака.
За пръв път преживяваше такава болка в нацепените късчета будуване. Страдания като след злоупотреба с дарбата, но далеч, далеч по-страшни. А между пристъпите я изтезаваха кошмари, по-истински от живота, по-необуздани и по-мъчителни. Предпочиташе болката пред тях. Викаше, пищеше, обливаше се в пот, изгаряше я треска, после отново потъваше в безмерната болка.
Усещаше само дъх на нажежено желязо. Червенина под клепачите. Заслепяваща. Имаше крясъци и грохот. Пръстите й се потопиха в лепкава гъстота като каймака на сварено мляко. Доближи ги до носа си. Кръв! Лежеше в съсирена локва. Кожата по тила й настръхна, като че някой се взираше отгоре в нея. Ледени пръсти докоснаха гърлото й. Каран събра жалките остатъци от сила и изля във вой ужаса и терзанията си.
Много по-късно отново изплува на повърхността и долови движение в стаята. Нещо припламна в мрака. Хлад по челото й, който се плъзгаше по бузите, по шията, по гърба. И пак тъма.