Пътят на коприната
- Автор: Фальконер Колин
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Унискорп“
- ISBN: 978-954-330-404-2
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пътят на коприната». Краткое содержание книги:
Едноокият даде на Жосеран и Уилям напътствия как да яздят своите камили.
— Първо трябва да ги накарате да станат — каза им той. Показа им как въжето е прикрепено към кука, забита в носната преграда на камилите. Тръгна към стадото. Най-близката започна да плюе и да ръмжи. Невъзмутим, той улови въженцето, прикрепено към носа ѝ, и здраво го подръпна. Камилата изрева недоволно, но неохотно се надигна, като най-напред изпъна задните си крака.
Щом животното изправи задницата си, едноокият постави левия си крак върху дългия ѝ врат и се покатери върху самара на гърба ѝ. После, понеже камилата изправи и предните си крака, едноокият се олюля силно назад.
— Сега какво? — извика към него Жосеран.
— Сега се държиш! — също с вик му отговори Едноокия и сам здраво се улови за самара.
Животното тръгна напред. Ездачът изпъна крака, успоредно на гърба на животното. Камилата хукна напред, Едноокия я яздеше около тях в широк кръг. Слизането беше просто, но рязко, той се спусна по врата на животното, освободи хватката си около самара и скокна.
Ухили им се с развалените си зъби.
— Видя ли — каза на Жосеран на тюркски, — много е лесно. Все едно яздиш жена. Щом решиш да го направиш, трябва да проявиш твърдост, бързина и да не се обезсърчаваш, ако се опитва да те ухапе.
— Какво каза? — попита Уилям.
Жосеран поклати глава.
— Каза, че е лесно, като понатрупаш опит.
На следващия ден поеха през пустинята. Татарите смениха тежките плъстени кожуси и ботуши с памучните роби на уйгурите. Сега подражаваха на Хутлун и увиха копринени шалове около главите си, за да защитят лицата си от безжалостното слънце и вихрите от чакъл и прах.
Тази пустиня не се състоеше от дюни и мек, масленожълт пясък, ами беше безкрайна равнина от сиви солени равнини и отделни хълмове, покрити с оскъдни, сухи, бодливи пустинни растения. Яздеха в безжалостния горещ вятър, хоризонтът се разтвори сред жълтеникава мараня от прах, а тополите от границата на оазиса се превиха и се олюляха, когато керванът им залъкатуши по пътя си през великата пустиня в центъра на Земята.
46
Ездата на камила е изтезание, което не прилича на язденето на татарски кон. Бактрианските камили се движеха с продължително, полюляващо се движение, много наподобяващо полюляването на лодка, и през първите няколко дни Жосеран беше тормозен от неразположение, което много напомняше морската болест, докато се научи да се полюлява напред и назад в унисон с движенията на камилата.
Неговите татарски спътници бяха почти същите майстори в ездата на камилите, каквито бяха и с конете. Умееха да се качват и да слизат с такава лекота, че дори не се налагаше да спират кервана. Хутлун можеше в един момент да ходи след камилата си, след това здраво я дърпаше за въженцето и когато животното сведеше врат, вече здраво се беше уловила за самара на гърба ѝ и се придърпваше на седлото. Тайната, изглежда, беше да се освободи въженцето бавно след това, за да може камилата да не мърда главата си отново напред прекалено бързо и да метне ездача си през рамо.
Именно това се случи с Жосеран, когато за пръв път опита тази маневра, за огромна веселба на Едноокия и татарите.
Едноокия наричаше камилата на Уилям Лейла, но монахът я беше прекръстил на Сатана. Водени от свои съображения, татарите му бяха оставили най-злонравната камила. Външният ѝ вид беше страховит: на главата си имаше топка от остра вълна, предните ѝ крака бяха широки като табуретки. Всеки път, когато свещеникът се опитваше да се качи отгоре ѝ и се мъчеше да се покатери на самара, Сатана извръщаше глава, за да го ухапе по задните части.
В края на деня разтоварваха камилите, освобождаваха ги от низа и ги пускаха свободно на паша. Една вечер, вместо да търси паша, Сатана се примъкна изотзад към Уилям, приближи муцуна до рамото му и ревна. Уилям скочи във въздуха, сякаш са го шляпнали с широката част на меч.
Татарите изпопадаха по гръб от смях.
Хутлун се смя с другите. За пръв път се усмихваше от вечерта в Кашгар, когато пратеникът на баща ѝ беше пристигнал в кервансарая.
Съобщението от баща ѝ я тормозеше. Събитията в Каракорум и Шанту се развивали по-бързо от очакваното.