Сказания за ледената планина

— Да. Проклет да съм, ако разбирам откъде дойде този вятър. Нищо не подсказваше за него — нито по облаците, нито по времето.

Римиел усети как при тези думи го обзема безпокойство. Вятърът духна по-силно, развявайки палтото му.

— Що не вземеш да се закопчееш? — попита кормчията. — Ще настинеш така.

— Не се притеснявай — отговори вампирът, — добре съм си.

И се загледа в тъмното. На палубата на кораба имаше разположени фенери, които светеха с неясна светлина и правеха нощта около тях да изглежда плътна. Ала Римиел нямаше проблем да вижда в тъмното и така можеше да огледа околността — бреговете, по които горите край Ледената планина съвсем бяха оредели, водата на реката, в която плуваха разтревожени риби. Внезапно погледът му долови някакво движение, нещо далечно в тъмнината, което обаче се движеше с невероятна бързина.

Римиел се загледа в него и в следващия момент очите му се разшириха.

— О, богове — прошепна той.

Някакво грамадно същество летеше към тях — с тънко тяло и гигантски, плющящи криле. Вампирът си даде сметка, че то е източникът на вятъра, опъващ платната на кораба и веещ косите му, и се замисли колко ли голямо трябва да е създанието.

Нима пилигримите бяха призовали дракон от древността, който да тръгне по дирите му?

— Бог е само един — скара му се кормчията. — Томан, великият Изкупител. Не позволявай на бабите покрай Ледената планина да ти изпият ума с глупостите си.

— Имате ли спасителни лодки? — не му обърна внимание вампирът. Той се мъчеше да различи контурите на странното същество, но в това, което виждаше, нямаше никакъв смисъл. Като че насекомо се приближаваше към кораба, нещо като пеперуда, ала стократно по-голяма отколкото е редно.

Римиел се сети за червеите и потрепери. Ето че монасите му бяха изпратили нов противник, още по-могъщ от предходните.

— Не — намръщи се кормчията, — това е речен кораб. Какво толкова може да стане?

— Събуди екипажа — поклати глава Римиел — и завий към брега. Към кораба приближава чудовище!

— Какво? — не разбра събеседникът му и се намръщи. Обветреното му лице стана неприветливо.

— Момче, ти да не си пил?

— Прави каквото ти казвам! — изкрещя Римиел и се спусна по стълбите на кораба, към коридора с каютите. Заблъска по всички врати, викайки:

— Ставайте!

Алтиарин първи отвърна на виковете му, като излезе в пълна бойна готовност от вратата на своята каюта, наметнал плащ и с изваден меч, сякаш изобщо не бе спал. Тих и смъртоносен както винаги.

— Какво става? — попита той. Гласът му звучеше спокойно, но очите му бяха напрегнати.

Той е уморен, даде си сметка Римиел. Уморен и шокиран от всичко, което става с такава бързина, че той не може да се адаптира. Дъщеря му се бе влюбила във вампир. Бе изгубил дома си. И го преследваха чудовища.

Аз му докарах всичко това, помисли си с горчивина вампирът. Страхотен приятел, няма що.

— Римиел, какво има? — повтори Алтиарин.

— К’во сте се разприказвали, за вас сън няма ли бе, ей! — обади се някакъв шишкав мъж, изскочил от каютата си.