Сказания за ледената планина
- Автор: Драганов Александър
- Серия: Ледената планина #1
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: GAIANA Book&Art Studio
- ISBN: 978-954-8633-97-0
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сказания за ледената планина». Краткое содержание книги:
Книгата включва разказите „Елфът от планината“ и „Лихваря“, публикувани за пръв път преди години в сборника „Мечове в леда“, както и „Водопадът на зората“, роман, който за пръв път излиза на хартия.
— Защо мен, Алтира? — попита Римиел. — Ти си толкова млада. Можеше да имаш, когото си искаш. Може би някой юнак от планинарите. Или кралски рицар. Или… кой знае? Елф на светлината? Ние отиваме при тях.
— Не искам елф или рицар — отвърна простичко Алтира, — искам теб.
Римиел се усмихна като юноша. През вековете бе имал много жени, но тази девойка го караше да се чувства… сякаш е отново жив.
Дори Жийна не го бе карала да изпитва такива емоции.
— Взехме билетите — извади ги от унеса гласът на Алтиарин, който седна отново на мястото си. — За такова корито, капитанът не взима никак малко.
— Важното е, че си намерихме превоз — каза Лерта, също разполагайки се на мястото си. После видя погледите, които си разменяха дъщеря ѝ и Римиел.
— Да не прекъснахме нещо?
— Не — едновременно отговориха и двамата.
Алтиарин се подсмихна.
— Спокойно. В кораба ще си имате двойна каюта. Запазихме две такива.
— Наистина? — зяпна Алтира. — Татко, обичам те!
И тя го прегърна.
— Хей, хей — отвърна той, но се усмихна, — благодари на майка си. Идеята беше нейна. А и ти не си единствената влюбена тук…
И черният елф погледна към лечителката, усмихвайки се леко. Лерта се изчерви и сведе поглед.
Малко след това закуската пристигна. Елфът и дъщеря му се нахраниха, а Лерта изпи чая си. Малко по-късно цялата компания се насочи към кораба. Качиха се без проблеми, видяха каютите си и след това излязоха на палубата. Корабът полека отплаваше и пристанището се бе изпълнило с хора, които махаха за довиждане на приятели и роднини. На борда имаше всякакви хора — търговци, пътешественици, един свещеник, дори няколко влюбени двойки, събрали пари, за да посетят най-близкия голям град. Натоварен с всички тях, корабът се плъзна по течението и остави градчето зад гърба си, отдалечавайки се и от пустошта под извисяващата се на хоризонта Ледена планина.
Много по-късно Пилигримите на Тъмното Начало също пристигнаха в градчето. Беше се свечерило и хората бяха започнали да се прибират по къщите си. Малцината, останали навън, се свиха при вида на пристигналите монаси. Неясно безпокойство изпълни всекиго, погледнал забулените им в черно фигури, наблюдавал неестествените им, леко отсечени движения, дочул странните им, напевни гласове, които разговаряха на език, който бе непознат на околните. Колцина дори се зачудиха дали да не извикат свещеника на града, ала не посмяха — инстинктивно усещаха, че неговата вяра няма да е достатъчна защита срещу скритата сила, която тези хора имаха.
Монасите стигнаха края на реката. Както и вампирите, личовете не умееха да пресичат течаща вода. Щеше да им се наложи да вървят покрай брега, да загубят време.
Но това не притесни особено техния предводител. Той отвори устата си и от нея лъхна мирис на леш. От гърлото му долетя звук като от тежко храчене, сякаш се мъчеше да изплюе нещо, а малко по-късно в устата му запърхаха лепкави криле. Странно изкривена пеперуда полетя от устата му. Тя се бе излюпила в гърлото от замръзналата какавида, която пилигримът бе глътнал и сега полетя на свобода, инстинктивно усещайки накъде да лети, какво да преследва.
И с всеки мах на крилете си ставаше все по-голяма и по-голяма.
Глава VIII
Римиел излезе на палубата и усети как вятърът приятно развява косите му. Имаше нужда да се разхлади, макар горещината, която изпитваше да не бе причинена от времето, с чиито прищевки той — като вампир — отдавна не се съобразяваше.
Денят на кораба бе минал прекрасно и той почти бе забравил, че е беглец, който носи тайнствен артефакт и бяга от свръхестествени убийци. Четиримата бяха разговаряли цял ден на палубата, анонимни сред останалите вглъбени в свои емоции пътници, и се бяха сближили така, както никога досега не бе ставало. Алтира се гушеше в Римиел сякаш двамата ходеха заедно от години, а той усети приятна топлина, която се разля от сърцето по тялото му и през целия ден се усмихваше, изумен от това, че съдбата го е дарила с това прекрасно момиче, върнало му радостта от деня, от света. Лерта го приемаше радушно, сякаш за миг бе скочил от статута на приятел до този на син, което го караше да се чувства леко странно — все пак бе по-стар от нея. Дори Алтиарин се отнасяше по-дружелюбно, макар някога да го гледаше изпод вежди. Като цяло обаче той се мъчеше да извини поведението и съмненията си отпреди, затова бе мил дотолкова, доколкото му бе възможно и дори си позволи да даде някои съвети на вампира.
— Ще трябва да ти купим оръжие — почти бащински каза той. Репликата стоеше съвсем не на място, тъй като двамата гледаха спокойните води на реката, всеки прегърнал любимата си.