Казвам се Алтиарин и съм дете на мрака — от расата, която човеците наричат черни елфи. Роден съм в Иррхас-Аббат, Града на Странните Удоволствия, под черните кули на Храма, посветен на Рамакар, нашия бог; тези кули се издигат толкова високо, че върховете им се губят дори от нашия, виждащ надалеч взор. По произход съм това, което хората наричат Лорд на Мрака — син на една от благородническите фамилии на нашата древна и могъща раса — и съм възпитан като такъв; владея четмото и писмото както на моите събратя, така и на нашите презрени светли братовчеди, макар и да не зная езика на хората — еднодневките, живеещи между нашите две държави, оградени от Мрулл’аббан, Планината на Ледените Хребети, от едната страна, и Древния лес на Всемайката, от другата. Отгледан съм в традициите на нашия народ — традиции, които с времето намразих. Струва ми се, че през безкрайните векове на трупане на мъдрост, знания и могъщество сякаш сме изгубили онази първична същност, която прави едно общество жизнено и необходимо. Задушени в примката на традициите и правилата, ние живеем като роби, с изключение на онези, които (къде задкулисно, къде все по-открито) дърпат конците на нашата политика — жреците на Рамакар, могъщия бог на черните елфи и покровител на войната; оня, в чиито нозе винаги се валят трупове. През десетилетията, в които израснах в Иррхас-Аббат, аз се научих да мразя своя град и неговите странни удоволствия, своята религия и всички онези правила, които ни обричаха на уродливо вековно полусъществуване.
Ала най-много от всичко мразех начина, по който се отнасяме с нашите жени. Когато бях млад, не разсъждавах така. Тогава за мен те бяха женски, самки; създания, които съществуват, за да ни забавляват, да задоволяват нагона ни и да продължават рода ни, като раждат нови играчки или пък войни. Затова ходех без свян в Купола на Насладата и всеки път лягах с различна, като не обръщах внимание на пискливия кикот на пазачите евнуси и не се интересувах от чувствата, които тези момичета изпитваха. Честно казано, не мислех, че има и защо: факт е, че аз не бях — и не съм — неприятен физически, та предполагам, че те също са изпитвали удоволствие от моите посещения, а освен това възпитанието им бе такова, че намираха своята роля за напълно в реда на нещата.
Така се чувствах, докато не се появи Лертиена — перлата на Купола, красавицата, която плени сърцето ми. Като всеки представител на нашия народ, нейната кожа бе бяла като мрамор, а косите ѝ бяха черни, ала нещо в чертите ѝ я правеше да се извисява много над останалите. Когато я съзрях, сърцето ми трепна и оттогава винаги ходех само при нея, а на евнусите наредих да въздържат другите посетители от срещи с Лертиена, освен ако не искат да се запознаят с рапирата ми. След тръпката на физическите удоволствия често се отдавахме на все по-дълги разговори и скоро тази жена стана моят най-добър приятел — пред нея споделях всичките си копнежи, кроежи и тревоги, отегчението си от магията и упоритото си нежелание да я изуча, както и умората си от глупостта на моите събратя, които непрекъснато умуваха как да заобиколят кралството на многобройните хора и да нападнат светлите ни братовчеди.
Тъй изкарах двадесет хубави години. За един човек това е кажи-речи една трета от живота му, ала за елф е като един хубав, мимолетен сезон. Всичко свърши така рязко, както и започна — една нощ моята Лертиена бе пожелана от жрец на Рамакар; жрец, на когото отказала услугите си и го посрамила, когато той се опитал да я вземе със сила. Бях я научил тайно на някои от моите воински умения и щом тя приключила с жреца, той не бил в състояние да си тръгне сам, та трябвало да го извеждат на носилка.
