Глад
- Автор: Katsu Alma
- Язык: болгарский
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Глад». Краткое содержание книги:
— Мисис Донър… Тамсен — рече той, като я дръпна близо до себе си, толкова близо, че тя усети дъха му по бузата си. — Ти още си ми приятел, нали? Беше толкова мила с мен, само ти ми помогна, когато се разболях…
— Шшш. Спокойно. Естествено, че съм ти приятел — отвърна тя.
Очите му бяха огромни и светнали. Сякаш грееха дори в тъмното. Тя отново си помисли, че е обсебен — сякаш някой друг беше заел тялото му и го караше да се държи като непознат.
Тя се опита да измъкне ръката си от неговата, но хватката му беше твърде мощна. Силата му изобщо не приличаше на човек, който умира. Страхът пробяга по гръбнака ѝ като ледена тръпка.
— Всички останали са готови да оставят човека да умре от глад дори когато имат предостатъчно храна. Грижат се само за себе си. Ако беше на тях, вече щях да съм мъртъв.
— Мистър Халоран, моля те.
Тръпката се превърна в равномерен, обединяващ пулс. Тя се страхуваше. Едва успяваше да си поеме дъх от вонята на гнило. Какво беше станало с него? Беше чувала за болест, която се връща така, но не и толкова бързо, че да изяде човека отвътре само за един час.
— Не си добре. Успокой се. Ще ти доведа помощ.
— Никой друг не може да ми помогне — рече той и усмивката му се изкриви в мъчителна гримаса. — Аз умирам, Тамсен. Затова дойдох при теб. Ти ме спаси преди — ще ме спасиш ли отново?
Сякаш му беше трудно да диша. Трябваше да го чака, преди да си поеме следващия дъх, за да продължи.
— Ще направиш ли нещо за мен?
— Разбира се — отвърна тя.
Гласът ѝ беше изтънял. Защо бе оставила фенера си на брега? Тъмнината бе толкова гъста, все едно някой бе затиснал очите ѝ с ръка.
Халоран отново беше склопил очи. Пръстите му отпуснаха хватката си върху китката ѝ. Но все още се опитваше да каже нещо — прошепна го толкова тихо, че тя не успя да го разбере, и шепнешком го повтори. Тя виждаше какви усилия му струва това; отдаваше последните си сили, за да изрече тези накъсани слова.
Красивите му ръце, меките му кафяви очи, милият му нрав — всичко това беше изчезнало, разкъсано от неизвестната болест, която го ядеше отвътре. Тамсен откри с изненада, че е напът да се разплаче.
Той продължаваше да се опитва да каже нещо.
— Не те чувам — рече тихо Тамсен.
Сетне добави:
— Спокойно, Люк.
Но виждаше, че той се бори да бъде чут.
Тя се приведе по-близо до него — толкова близо, че устните му я докоснаха по бузата, когато се раздвижиха отново. Едва сега успя да различи какво казва.
— Гладен съм.
Повтаряше го отново и отново; като една-единствена нота, изпълнена с агония.
— Гладен съм, Тамсен.
Той отново отвори очи и тя не видя нищо друго освен пълен мрак; и освен това видя, че той се усмихва.
Блъсна я назад. Скочи върху нея, или по-скоро се нахвърли, и без усилие я притисна към земята, и по някакъв налудничав начин тя осъзна, че всичко останало е било капан — примамка, за да я накара да го доближи и да се отпусне. Вече беше върху нея и държеше нож. Откъде се беше взел?
— Няма да ти поискам много — рече той.
— Моля те — каза тя.
Гласът ѝ беше задавен. Вече не разсъждаваше както трябва. Това беше сън, нямаше друго обяснение — кошмар, от който щеше да се събуди с писък, заседнал в гърлото. Този побъркан не беше Халоран.
— Моля те, пусни ме.
Но той я сграбчи още по-силно.
— Ти не знаеш какво е да умираш от глад. Как боли. Как те изяжда. Не мога да мисля за нищо друго. Дори кръвта ми умира от глад.
Той се приведе и притисна лицето си към шията ѝ — сетне си пое дъх, за да се изпълни с миризмата на тялото ѝ, и облиза потта ѝ с език — като куче. Това я сломи; все едно някаква невидима преграда се беше сринала необратимо, сякаш с това единствено движение беше заличил цялото Божие дело и я беше преобразил от жена в парче месо.
— Мога да го взема насила, ако се наложи — от теб или от някой от другите. Нали виждаш колко ще ми бъде лесно да го взема насила?
Сякаш беше навсякъде и върху нея. Сякаш нямаше край — тази негова тежест, тази воня, този глад.
— Но аз не искам да го правя. Предпочитам да ми го дадеш с готовност, като приятел.
Болката в китките, които беше стиснал, ѝ помогна да се съсредоточи. Мери беше отишла да доведе помощ. Нямаше къде другаде да е отишла. Сега трябваше просто да му угажда, да му играе по свирката, докато се появи някой.
— Разбира се — отвърна тя. — Разбира се. Като приятел.
Дори не беше сигурна, че я е чул.
— Аз винаги съм се грижила за теб, нали?
Думите излизаха с мъка от устата ѝ — беше по-тежък и по-силен, отколкото би трябвало. Беше чувала, че побърканите обладават невероятна сила. Почти не виждаше от страх. Ако се освободеше от хватката му, дали щеше да успее да избяга? Беше рисковано. Ами ако я настигнеше? Той продължаваше да я притиска към земята, макар и да не се беше облегнал вече с ръка на шията ѝ.