Глад
- Автор: Katsu Alma
- Язык: болгарский
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Глад». Краткое содержание книги:
Тамсен дори не можеше да предположи защо Халоран е решил да предприеме това пътуване на запад. Беше скрил колко е болен, защото знаеше, че няма да му позволят да се присъедини към кервана — особено като не притежаваше фургон и волове и пътуваше сам, така че нямаше роднини, които да се грижат за него. От друга страна, никой не си представяше, че пътуването им ще бъде толкова тежко. Тамсен не знаеше дали те бяха сполетени от лош късмет, или всички останали преди тях бяха излъгали: във вестниците и в книгите, които бяха написали, като онзи Лансфорд Хейстингс (който беше подъл, долен човек, а се оказа, че освен това е и луд; още една причина за Тамсен да ненавижда съпруга си, който беше повярвал на всяка дума, написана от Хейстингс). Бяха ги подмамили на запад, за да загинат в пустошта.
Постепенно дишането на Халоран се облекчи, а треската му отслабна. В края на първия ден от възстановяването си той вече можеше да се изправи и да ходи без чужда помощ, макар и не задълго. Кашлицата му премина. На следващия ден, след вечеря, свири на цигулката си повече от час. Преди, в онези дни, когато се чувстваше по-добре, всички обичаха да го слушат. Хората се събираха около него и за няколко минути забравяха за враждите и пререканията си. Никой не се караше, никой не се сърдеше. Повечето предпочитаха живи мелодии, на които може да се танцува, но Тамсен обичаше тъжните песни; меланхолията отиваше повече на земята около тях.
Но тази вечер той изсвири една жига толкова бързо, че лъкът на цигулката му заприлича на размазано петно, а танцуващите нападаха по земята, когато не можеха повече да следват ритъма.
— Ако продължава така, ще мога да си изнеса нещата от вашия фургон и да се върна на мулето си — каза Халоран. — Вече няма да бъда в тежест на семейството ви.
— И все пак не бързай — отвърна му Тамсен.
Тя се радваше, че е оздравял — разбира се, че се радваше. Но освен това се страхуваше — по причини, които не можеше да назове. Все едно той не просто си беше върнал живота, а се беше сдобил с някакъв съвсем друг: беше по-разговорлив, трескаво щастлив и с възобновен оптимизъм.
— Първо трябва да си сигурен, че наистина си оздравял и си възвърнал силите си.
Истината беше, че бе свикнала Халоран да бъде наоколо — или във фургона, облегнат на ритлата, или до лагерния огън вечер, завит с одеяла, да наглежда вечерята, докато се готви. Джордж беше решил, че си е изгубила ума, когато настоя да му намерят място във фургона, но грижите за Халоран се оказаха необичайно лесна работа. Той не скъпеше благодарностите си за всеки дребен жест, играеше си с децата, доколкото му позволяваха силите, и когато се изтощаваше съвсем, слушаше разказите на Тамсен за младостта ѝ като учителка в Северна и Южна Каролина. Това не бяха най-щастливите ѝ дни — беше млада бездетна вдовица и се опитваше да се справя сама — но бяха толкова различни от живота ѝ с Джордж, че понякога се питаше дали изобщо са били.
Халоран беше на двайсет и пет и донякъде ѝ напомняше за нейния Джори. Той винаги ѝ беше служил като компас в живота. Но вече от години не беше виждала брат си — и понякога си мислеше, че умът ѝ си намира всякакви извинения, за да го открива в други хора.
Имаше дори моменти, в които усещаше Халоран мил като любовник, със срамежливата му усмивка и вежливите му маниери, но сигурно си въобразяваше и това.
Ръцете му бяха красиви и изящни — сигурно трябваше да се благодари на цигулката. Понякога, само понякога, тя си представяше усещането, ако тези ръце докоснеха тялото ѝ.
Дали ги търсеше, или я откриваха сами — тези мрачни, затворени мъже с техните тайни? Те никога не се задържаха, но оставяха въздействието си върху нея, като я изпълваха с потребност за още — като онези билки, които предизвикват пристрастяване, и ако дозата се намали твърде рязко, човек започва да трепери и да изпитва замайване.
А милото присъствие на Халоран сякаш само разпалваше това пристрастяване и даваше нови сили на ненавистта ѝ към Джордж, така че започваше да усеща кожата си раздразнена и лепкава от погледа на собствения си съпруг. Отново изпитваше онзи познат импулс да направи нещо необмислено, да се отдаде на желанията си, да се освободи.
Но почти веднага след като се почувства по-добре, Халоран изнесе нещата си от фургона на семейство Донър. Разбира се, всички говореха за чудодейното му изцеляване. Тамсен трябваше да предположи, че ще стане така. Казваха, че тя го е омагьосала със заклинанията си. Бетси Донър докладваше на всички за всичко, като се преструваше на смирена, но очевидно се наслаждаваше на възможността да се изкара по-високо от нея.