Глад

Изпращам това писмо до Форт Сътър, както предложи ти, с надеждата да достигне до теб в другия край на дългия маршрут до Орегон. Не съм изненадан, че си решил да участваш в това велико американско приключение, приятелю, защото то несъмнено отива на твоята дръзка и любознателна природа. Завиждам ти и ми се иска да можех да се присъединя към теб, но освен това съм реалист и си давам сметка, че съм твърде силно привързан към удобствата на цивилизацията, за да приема такова предизвикателство. Освен това ми се струва, че новото ми назначение в Харвардския университет е достатъчно голямо приключение, така че ще се задоволя с него.

Пристигнахме в Кеймбридж от Кентъки преди два месеца. Тили ни намери обзаведена квартира в чудесна къща на улица „Принс“ и вече се е сближила с няколко съпруги на преподаватели от университета, така че не вярва пустошта на Кентъки да ѝ липсва особено много. С радост прочетохме в последното ти писмо, че си се сгодил. Аз съм твърдо убеден привърженик на идеята, че за един мъж е по-добре да е женен, отколкото да живее сам на света.

Но нека не се бавя повече, преди да стигна до истинската причина за това писмо — едно преживяване, което може да ти се стори много интересно и свързано с хипотезите, по които работиш толкова неуморно. Наскоро имах възможността да се запозная с английски лекар, който посети Харвардския университет в рамките на програма за професионален обмен. Името му е Джон Сноу; мълчалив човек с впечатляващо високо и широко чело, подобно на купол, и проницателен поглед, от който блика остър ум. Запознахме се на тържество на факултета и след като обсъдихме скорошната епидемия от дребна шарка далеч на запад от Бостън, той ми призна, че не е съвсем убеден в правотата на конвенционалното мислене за „лошия въздух“, на който се дължи разпространението на болестта. Самият той проучва други възможни причини. Според него в научната теория за миазмите има твърде много противоречия и виновникът е друг, макар и все още неизвестен. Достигнал е до фундаментални въпроси за самата същност на болестите и за това как е възможно съвсем специфични и съвсем различни болести да се разпространяват незабелязани сред нас, преди изведнъж да се събудят за живот — като холерата и коремния тиф — и да избухнат в истински епидемии. Говореше дори за възможните начини една болест да се пренася невидимо, посредством хора или други създания, които не показват никакви признаци на болестта.

Разговорът несъмнено беше изненадващ и вълнуващ. И точно защото той ми се стори дотолкова изпълнен с нови идеи — и същевременно не толкова далеч от някои от онези мисли, които ми сподели самият ти, когато бяхме заедно — аз започнах да си мисля, че ако изобщо има човек, с когото да мога да разговарям за нашето преживяване в Смитбъроу, това би бил той. Беше рисковано, разбира се: политическата мъдрост на подобно действие бе достойна за съмнение, но трябва да си призная, че споменът за Смитбъроу ме измъчваше твърде отдавна и гореше в мен като пламък, който жадува да излезе навън.