Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
Но разбойниците не се сплашваха толкова лесно. Неколцина се подчиниха, ала другарите им ги тласнаха напред. Двадесетина се завъртяха и атакуваха задните вагони. Шестима бяха застреляни, но останалите се изтръгнаха от обръча, убивайки двама хобити, после се разпиляха из полето към Горски край. Докато бягаха, паднаха още двама. Мери гръмко изсвири с рога си и от далечината му отвърнаха други рогове.
— Няма да стигнат далече — каза Пипин. — Цялата област гъмжи от наши ловци.
В капана на пътя бяха останали около седемдесет човеци. Те опитаха да се изкатерят по барикадата и насипите и хобитите бяха принудени да погубят мнозина със стрели и секири. Но най-силните и отчаяни негодници се измъкнаха от западната страна и свирепо се нахвърлиха срещу противника, мислейки вече не за бягство, а за клане. Загинаха неколцина хобити, останалите се разколебаха, но в този момент Мери и Пипин дотичаха от източния край и атакуваха разбойниците. Мери сам посече главатаря, едър кривоглед негодяй, напомнящ грамаден орк. После нареди на хобитите да отстъпят и обкръжи последните хора в широк обръч от стрелци.
Най-сетне всичко свърши. Почти седемдесет от главорезите лежаха мъртви сред полето, а една дузина бяха пленени. Деветнадесет хобити бяха убити и около тридесет — ранени. Натовариха на каруци мъртвите разбойници, откараха ги в една изоставена пясъчна кариера и там ги погребаха. По-късно я нарекоха Бойната кариера. Загиналите хобити положиха в братска могила на склона на хълма, а след време вдигнаха там каменен паметник и засадиха градинка наоколо. Тъй свърши Крайречкинското сражение от 1419 година, последното сражение на територията на Графството и единствено след битката на Зелените поля в Северната околия през 1147 година. Впоследствие, макар за щастие да бе минало с много малко жертви, то зае цяла глава в Червената книга, а имената на участниците бяха събрани в Свитък, изучаван наизуст от историците на Графството. От това време датира и значителният възход на славата и състоянието на Памуксъновия род, ала начело на Свитъка винаги са стояли имената на пълководците Мериадок и Перегрин.
Фродо взе участие в битката, но така и не изтегли меча си. Главната му роля беше да не позволи на разгневените хобити да погубят ония врагове, които хвърлиха оръжието. Когато битката свърши и жертвите бяха погребани, Мери, Пипин и Сам го намериха и всички заедно се прибраха у Памуксънови. Обядваха малко късничко, после Фродо рече с въздишка:
— Е, предполагам, че е време да се заемем с Началника.
— Прав си, колкото по-рано, толкова по-добре — каза Мери. — И няма какво да му цепиш басма! Той отговаря за идването на тия главорези и за всичките им злини.
Чифликчията Памуксън събра охрана от две дузини храбри хобити.
— Можем само да предполагаме, че в Торбодън не са останали разбойници — каза той. — Не знаем със сигурност.
Поеха нататък пеша. Най-отпред вървяха Фродо, Сам, Мери и Пипин.
Това бе един от най-печалните часове в живота им. Отсреща се издигаше огромният комин; наближавайки старото село през Рекичката, между крайпътните редици от неугледни нови къщи, те видяха новата мелница в цялата й навъсена и мръсна грозота — грамадна тухлена сграда, надвиснала над потока, за да го оскверни с димливи, вонящи извержения. Дърветата около Крайречкинския път бяха изсечени до едно.
Когато минаха по моста и погледнаха нагоре към Хълма, те ахнаха от изумление. Дори видението на Сам в Огледалото не го бе подготвило за онова, което зърнаха. Старата житница на западния склон беше съборена и на нейно място стърчаха редици нескопосно построени бараки. Всички кестени бяха изчезнали. Разкопани бяха насипите и живите плетове. В някогашните ливади не бе останала и тревичка. Сред тях безредно стояха огромни каруци. Улица „Торбаланска“ беше осеяна със зейнали ями и купища пясък и чакъл. Торбодън не се виждаше, закрит от големи бараки.
— Отсекли са го! — викна Сам. — Отсекли са Празничното дърво! Той посочи някогашното място на дървото, под което Билбо бе изрекъл Прощалната си реч. Сега мъртвият окастрен дънер лежеше сред полето. Сам избухна в ридания, сякаш това бе последната капка. Нечий смях го накара да млъкне. През ниската стена на мелничния двор надничаше начумерен хобит. Лицето му беше нечисто, ръцете изпоцапани с чернилка.
— Не ти ли харесва, Сам? — присмя се той. — Ама ти винаги си бил мекушав. Мислех, че си заминал с някой от ония кораби, дето все бръщолевеше за тях как плават, плават. Защо ти е да се връщаш? Сега имаме много работа в Графството.