Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
— А-ха.
— И не трябва да отговаряш с „А-ха“. Кажи: „Да, госпожо“
— Да, госпожо.
— Така е по-добре. Ако останеш при нас и работиш упорито, аз ще се погрижа да те направят помощник в магазина.
— С какво се занимава вашето семейство?
— Баща ми е корабопритежател.
— Какво е това?
— Търговец е. Има доста кораби и те плуват по цяла западна Япония.
— А, прост търговец! — изсумтя Йори.
— Просто търговец! Ах, ти!… — извика девойката.
Майката бе склонна да не обърне внимание на грубостта на Йори, но дъщерята остана възмутена. После се поколеба и каза:
— Предполагам, че той никога не е виждал други търговци освен продавачи на сладки и дрехи.
Яростната гордост на търговците Кансай взе връх и тя го осведоми, че баща й притежава три големи склада в Сакай и няколко десетки морски съда. Даде му да разбере, че имат няколко клона в Шимоносеки, Марукаме и Шикама и че доставките им за дома на Хосокава в Кокура са толкова важни, че корабите на баща й имат правата на придворни съдове.
— И — продължи тя, — на него му е разрешено да има фамилно име и да носи две саби като самурай. Всеки в западен Хоншу и Кюсю знае името на Кобаяши Тародзаемон от Шимоносеки. По време на война, даймио като Шимадзу и Хосокава никога нямат достатъчно кораби, така че баща ми е точно толкова важен, колкото един пълководец.
— Не смятах да ви ядосвам — извини се Йори.
Двете жени се засмяха.
— Ние не сме ядосани — каза Оцуру. — Но какъвто си малък, какво знаеш ти за света?
— Съжалявам.
Щом завиха зад един ъгъл, бяха посрещнати от полъх солен вятър. Оцуру посочи към някакъв кораб, привързан към пристана Кишивада. Той имаше вместимост от петстотин крини и бе натоварен с произведения от областта.
— Ето с този кораб ще се приберем у дома — заяви тя гордо.
Капитанът на кораба и неколцина от представителите на Кобаяши излязоха от една крайморска чайна, за да ги посрещнат.
— Приятна ли беше разходката? — попита капитанът. — За голямо съжаление сме много тежко натоварени, така че не можах да оставя много свободно място за вас. Ще се качваме ли на борда?
Той ги поведе към кърмата, където имаше едно отделено със завеси място. Там бе прострян червен килим и изискани съдове, покрити с японски лак в стил Момояма, бяха препълнени с храна и саке. Йори имаше чувството, че влиза в малка, добре уредена стая в имението на някой даймио.
Корабът пристигна в Сакай вечерта, след едно пътуване без някакви произшествия по залива Осака. Пътниците тръгнаха направо към търговската къща на Кобаяши, където бяха посрещнати от управителя, мъж на име Сахей, и голяма група събрани в обширното преддверие слуги.
Влизайки в къщата, Осей се обърна и каза:
— Сахей, ако обичаш, би ли се погрижил за това дете?
— Имате предвид мръсния малък хлапак, който слезе от кораба?
— Да. Изглежда с пъргав ум, така че би трябвало да можеш да го използваш за работа… Направи нещо с дрехите му. Може да има въшки. Гледай да се измие добре и му дай ново кимоно. Едва тогава може да си легне.
През следващите няколко дни Йори не видя стопанката на къщата или дъщеря й. Канцеларията бе отделена от жилищната част отзад с не много дълга завеса. Беше като стена. Без специално разрешение, дори и Сахей не смееше да мине оттатък.
На Йори дадоха един ъгъл от „магазина“, както наричаха канцеларията, и въпреки че бе благодарен за това, че го спасиха, той скоро се разочарова от новия си начин на живот.
Космополитната атмосфера, в която бе потопен, имаше определено очарование. Той се дивеше на чуждите нововъведения, които виждаше по улиците, на корабите в пристанището и на видимата заможност в начина на живот на хората. Но бе винаги „Хей, момче! Направи това!… Направи онова!“ От най-низшия помощник до управителя, всички го разкарваха като куче. Съвсем различно бе отношението им, когато говореха с човек от семейството или клиент — тогава се превръщаха в раболепни подмазвачи. От сутрин до вечер говореха за пари и само за пари. Ако не за това, то бе работа и само работа.
„И тези се имат за хора!“, мислеше си Йори. Той жадуваше за синьото небе и миризмата на топла трева под слънцето и много пъти решаваше да избяга. Желанието беше особено силно, когато си спомнеше как говореше Мусаши за начините да подхранваш духа си. Представяше си Мусаши и лицето на Гоносуке. И на Оцу.
Развръзката настъпи един ден, когато Сахей извика:
— Йо! Йо, къде си?
Неполучил отговор, той се изправи и отиде до покритата с черен лак „кейяки“ греда, която служеше за праг на канцеларията.
— Ти там, новото момче — извика той. — Защо не идваш, като те повикат?