Мусаши

В някакъв пристъп вдигаше понякога поглед към небето и извикваше:

— Готов съм!

Или пък поглеждаше надолу и проклинаше.

„Полудял ли съм?“, помисли си, внезапно усетил студ. Като се огледа в локва вода, разпозна собственото си лице и почувства облекчение. Бе обаче сам и нямаше никой, към когото да се обърне. Само наполовина вярваше, че е все още жив. Когато се бе събудил в дъното на рова, не можеше да си спомни къде е бил последните няколко дни. Въобще не му хрумна да се върне до Конгоджи или Коягю.

Погледът му падна върху някакъв преливащ с цветовете на дъгата предмет — фазан. Усети във въздуха дъх на дива лоза и седна на земята. Докато се опитваше да осмисли това, което става с него, слънцето завладя ума му. Представяше си, че е навсякъде — отвъд облаците, сред планинските върхове, в долините. Премести се в коленичило положение, скръсти ръце, затвори очи и почна да се моли. Когато няколко минути по-късно отвори очи, първото нещо, което видя, бе част от океана, син и мъглив, между две планини.

— Момченце — попита нечий майчински глас, — добре ли си?

— А?

Изненадан, Йори обърна хлътналите си очи към две жени, които с любопитство го наблюдаваха.

— Какво мислиш, че му има, майко? — попита по-младата, като гледаше с погнуса към Йори.

По-възрастната с озадачен вид отиде до Йори и като зърна кръвта по дрехите му, се намръщи.

— Тези рани не болят ли? — попита тя.

Йори поклати глава. Жената се обърна към дъщеря си и каза:

— Той изглежда разбира какво му говоря.

Попитаха как се казва, откъде идва, къде е роден, какво прави тук и на кого се е молил. Малко по малко, докато напрягаше ума си да намери отговорите, спомените на Йори се върнаха.

Сега много по-съчувствено настроена, дъщерята, която се казваше Оцуру, каза:

— Нека да го вземем в Сакай с нас. Може да ни свърши работа в магазина. На подходяща възраст е.

— Това май е добро хрумване — каза майка й, Осей. — Дали ще дойде?

— Ще дойдеш… нали?

Йори кимна и потвърди:

— А-ха.

— Ела с нас тогава, но ще трябва да носиш багажа.

Йори прие забележката им с кратко изсумтяване, но иначе по пътя надолу по планината, по селския път и в Кишивада не каза нищо. Отново попаднал сред хора обаче, той стана разговорлив.

— Къде живеете? — попита.

— В Сакай.

— Това наблизо ли е?

— Не, близо е до Осака.

— Къде е Осака?

— Ще вземем кораб оттук и ще отидем до Сакай. Тогава ще разбереш.

— Кораб! Наистина ли?!

Развълнуван от тази възможност, Йори се разбъбри за няколко минути, като им разказа как се е возил на няколко сала по пътя от Едо до Ямато, но въпреки че океанът не е далеч от родното му място в Шимоза, никога не е излизал в морето с кораб.

— Това ще те зарадва, а? — попита Оцуру. — Обаче не би трябвало да казваш на майка ми „леличко“. Ще се обръщаш към нея с „госпожо“.