Мусаши

Садо бе наясно, че домакинът му може би се опитва да сглоби откъслеци от разговора, за да си изгради представа как вървят нещата в дома Хосокава, но нямаше сигурен признак за това. Засега правеше впечатление обаче, че Юкимура не го е питал за неговото посещение на връх Коя. Садо би отговорил с готовност, защото в това нямаше нищо тайно. Преди много години Хосокава Юсай бе изпратен от Хидейоши до Сейганджи и доста време останал там. Бе оставил след себе си книги, някои писания и няколко лични вещи: Садо ги прегледа, подреди и уговори с храма да ги изпратят на Тадатоши.

Нуиносуке, който не бе мръднал от терасата, хвърли неспокоен поглед към задната част на къщата. Отношенията между Едо и Осака бяха най-малкото обтегнати. Защо Садо поема подобен риск? Точно сега не можеше да си представи Садо в някаква опасност, но бе чул, че господарят на областта Кии, Асано Нагаакира имал указания внимателно да наблюдава връх Кудо. Ако някой от хората на Асано докладва, че Садо е направил тайно посещение при Юкимура, шогунатът щеше да се настрои подозрително към рода Хосокава.

„Ето сега“, помисли си той, когато вятърът внезапно изви между цветята в градината. Бързо се събраха черни облаци и почна да ръми.

Той побърза надолу по коридора и обяви:

— Заваля, господине. Ако смятаме да тръгваме, мисля, че сега е времето.

Благодарен от възможността да се откъсне, Садо се изправи веднага.

— Благодаря ви, Нуиносуке — каза той. — Непременно трябва да тръгваме.

Юкимура не настоя Садо да пренощува при тях. Той извика Дайсуке и съпругата му и каза:

— Дайте на нашите гости няколко сламени шапки срещу дъжд. А ти, Дайсуке ще ги придружиш до Камуро.

При портата, след като изрази благодарността си от гостоприемството на Юкимура, Садо каза:

— Сигурен съм, че отново ще се срещнем в скоро време. Може би ще бъде някой друг дъждовен ден, а може и да духа силен вятър. Дотогава ви желая най-добро здраве.

Юкимура се усмихна и кимна. Да, в скоро време… за миг всеки един от тях видя в мислите си другия, яхнал кон и носещ копие. В настоящето обаче бяха само покланящият се сред ронещи се прасковени листенца домакин и заминаващият си гост с нашарена на черти от дъжда сламена шапка.

— Няма да вали много — отбеляза Дайсуке, докато вървяха бавно надолу по пътя. — По това време на годината ежедневно има такъв лек дъжд.

Все още обаче облаците над долината Сенджо и върховете на Коя изглеждаха заплашителни и те несъзнателно ускориха крачка.

Щом навлязоха в Камуро, бяха посрещнати от гледката на мъж, вързан заедно с наръчи от съчки на гърба на един кон толкова здраво, че не можеше да помръдне. Конят водеше облечен в бяло монах, който извика Дайсуке по име и се затича към него. Този се престори, че не го забелязва.

— Някой ви вика — обади се Садо и се спогледа с Нуиносуке.

Принуден да обърне внимание на монаха, Дайсуке възкликна:

— О, Риншобо. Съжалявам, не ви видях.

— Идвам направо от прохода Киими — каза монахът с висок, възбуден глас. — Мъжът от Едо — този, за когото ни казаха да внимаваме — ми попадна пред погледа в Нара. Би се доста, но го хванахме жив. Сега, стига да го откараме в Гесо и го накараме да се разприказва, може да разберем…