Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
„Откъде дойдоха копията?“, замисли се той. Изруга, прехапа ядосано устна и прецени неудобната си позиция.
— Гоносуке, Гоносуке…
Хванат неподготвен, Йори увисна на кръста на Гоносуке, докато този обгърна момчето с ръка и за миг затвори очи, поверил живота си на волята на небесата.
— Копелета!
— Млъкни! — извика монахът, който стоеше по-нататък по пътя зад Генсуке, с подуто и черно ляво око.
— Успокой се — каза Гоносуке на Йори, след което извика: — Значи ти стоиш зад това! Е, добре, внимавайте тогава, крадливи копелета! Този път с неподходящ човек се забъркахте!
Монахът изгледа студено Гоносуке.
— Не си струва човек да те обира — знаем го. Щом и пари не си могъл да събереш, какво правиш тук да шпионираш?
— Наричаш ме шпионин?
— Псе на Токугава! Хвърли тази тояга. Сложи си ръцете зад гърба. Не се опитвай нищо да правиш.
— Ах — въздъхна Гоносуке, сякаш желанието да се бие го е напуснало. — Вижте, правите грешка. Аз наистина съм от Едо, но не съм шпионин. Името ми е Мусо Гоносуке. Шугийоша съм.
— Остави лъжите.
— Какво те кара да мислиш, че съм шпионин?
— Нашите приятели на изток ни казаха преди време да внимаваме за мъж, който пътува с малко момче. Вие сте пратени тук от господаря Ходжо от Ава, нали?
— Не.
— Пусни тоягата и ела мирно тук.
— Не тръгвам никъде с вас.
— Тогава ще умреш на място.
Генсуко и Сугидзо запристъпваха отпред и отзад с готови за действие копия.
За да предпази Йори от нараняване, Гоносуке го плесна по гърба. С остър крясък Йори падна в храстите покриващи дъното на дерето. С гръмък вик „А-а-а!“, Гоносуке се втурна към Сугидзо.
За да бъде от полза, копието изисква определено пространство и добра преценка за времето. Сугидзо протегна ръка, за да мушне с оръжието напред, но пропусна точния миг. От гърлото му се изтръгна шумен грак и острието проряза празен въздух. Гоносуке се блъсна в него и той падна назад с Гоносуке отгоре му. Щом опита да се изправи, този заби десния си юмрук в лицето му. Сугидзо се озъби, но само постигна нелепо изражение, тъй като лицето му вече се бе превърнало в кървава каша. Гоносуке се изправи, стъпи върху главата на Сугидзо и скочи нагоре до края на моста.
С вдигната тояга извика:
— Тук съм и ви чакам, страхливци!
Още докато викаше, три въжета се плъзнаха над тревата към него, едното утежнено с предпазител за сабя, другото — с къса сабя в ножница. Първото въже се уви около ръката, друго около краката, а трето — около врата му. Само след миг още едно впримчи тоягата му.
Гоносуке се заизвива като хванато в паяжина насекомо, но не за дълго. Половин дузина мъже се втурнаха от гората зад него. Последно той лежеше на земята, овързан по-здраво от бала слама. С изключение на намръщения монах, всички останали бяха облечени като продавачи на въжета.
— Коне няма ли? — попита монахът. — Не ми се върви с него по целия път до връх Кудо.
— Вероятно ще можем да наемем коне в село Амами.
Крушов цвят
В мрачната, тържествена кедрова гора гласовете на скромните сврачки се смесваха с тези на божествения персийски славей и звучаха като скъпоценните звуци на легендарната птица Калавинка.
Двама мъже, слизащи от върха на планината Коя, където бяха посетили залите и пагодите на Конгобуджи и се поклонили във вътрешното светилище, спряха на малък извит мост между вътрешния и външния двор на храма.
— Нуиносуке — обади се тъжно по-възрастният мъж, — светът наистина е крехък и непостоянен, нали?
По домашно тъканата му наметка и простите хакама можеше да бъде взет за местен самурай, ако не бяха невероятно добрите му саби и това, че неговият спътник бе твърде изискан и пременен за придружител на самурай от селата.
— Нали ги видя? — продължи той. — Гробовете на Ода Нобунага, Акечи Мицухиде, Ишида Мицунари, Кобаякава Кинго — всичките само допреди няколко години бляскави, прочути пълководци. А онези покрити с мъх камъни там горе бележеха погребалните места на великите мъже от родовете Минамото и Тайра.
— Приятели и врагове… всички са заедно тук, нали?
— Всички те не са нищо повече от самотни камъни. Били ли са имена като Уесуги и Такеда наистина велики или ние просто сме го сънували?
— Чувствам се странно след всичко това. Някак си изглежда, че светът, в който живеем, е недействителен.
— Дали е така? Или недействително изглежда самото място?