Жълтата кутия
- Автор: Пенчев Николай
- Серия: Старобългарски загадки #4
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1357-6
- Жанр: Исторические детективы
Электронная книга - «Жълтата кутия». Краткое содержание книги:
– Ами Александър?
– Александър беше добър свещеник – Дориян надигна чашата си и се загледа в клоните на дървото. – Истински отдаден на каузата, с ярък и силен дух. Не се гнусеше от тези, които са паднали и имат нужда от помощта му. Наистина, обичаше да се разпорежда, но кой може да го обвини за това? Навремето е бил преследван от бащата на княза, Пресиян – презвитерът сви рамена. – Беше добър свещеник, а за мен това бе достатъчно! Но нямам представа кой може да е искал смъртта му.
– Имаше ли врагове? – попита Корсис.
– Кой в днешно време няма врагове – философски му отговори Дориян. – Често ми се налага да гоня сводниците и джебчиите от портата, когато идват да търсят децата, които съм изтръгнал от ръцете им. Надяват се да ги повлекат обратно в калта. Затова много внимавам къде ходя и никога не се разделям с това – свещеникът разтвори расото си, за да могат останалите да видят късия му меч. – И Александър е имало от какво да се бои. Кой? Нямам представа! Но със сигурност знаем един от враговете му! Враг, който би искал да го види мъртъв. Епископ Йоан!
– Византиецът? – ахна Климент. – Но защо е трябвало да се бои от него?
Дориян кимна с глава.
– Не знам дали си даваш сметка какво точно става в момента, писарю! Гърците са залели страната. Надяват се, след като не можаха да ни завладеят с меч, че ще направят това с вярата си. Византийските свещеници заемат ключови места, издигат се на различни постове. Скоро ще контролират не само църквите и манастирите. Ще натрупат богатства, които ще ги направят още по-силни – презвитерът замълча. – Правили са го преди, ще го правят и за в бъдеще. Сега князът е духовен син на техния император. Скоро ще им стане и васал.
– И Александър пречеше на плановете им?
– Александър пречеше на плановете им. Той и помощникът му, брат Стефан, се опитваха по всякакъв начин да ограничат влиянието на Йоан и хората му. Непрекъснато бяха до княза и го предупреждаваха за надвисналата опасност. Обучават наши, български свещеници, които да проповядват вместо гърците. Гонят най-наглите от църквите, в които са се настанили. Византийците го ненавиждат.
– Толкова много, че да го убият?
– Толкова много!
Четиримата помълчаха, потънали в мислите си.
– Ами момичето с жълтата кутия? – попита писарят. – И двамата сте били там.
– Настана бъркотия – отговори Симеон и всички се засмяха на шегата му.
– Девойката беше много напориста – обясни чигатът. – Буташе войниците, блъскаше се, искаше на всяка цена да влезе в двореца. Няколко пъти я изгонили, но тя всеки път се връщала. Повтаряла непрекъснато "Анищар! Анищар!" и сочела кутията си – Симеон поклати глава. – В крайна сметка я арестували и ме извикаха. Боритарканът Гостун ми беше наредил незабавно да му докладвам за всяко необичайно събитие в града. Не исках да развалям празненството му, но заповедите си бяха заповеди.
– За какво се скараха двамата с Чака? – попита Корсис.
Чигатът се намести притеснено на стола си преди да отговори.
– Питайте за това жената на Гостун.
– Евдокия ли? – Климент го изглед учудено. – Защо пък нея? Тя твърди, че не знае нищо.
Военният извъртя очи.
– След като главата се търкулна от кутията, настана пълен хаос. Всички крещяха, боритарканът се опитваше да въведе някакъв ред, но не успя. Гостите започнаха да си тръгват на малки групички. Аз вдигнах зловещия товар на момичето и го прибрах в кутията. Тези, които бяха останали, се струпаха около мен да видят чия е главата. Всички бяхме превъзбудени, говорехме един през друг. Чака, Гостун и жена му, останаха в дъното на залата. Изведнъж двамата започнаха да си крещят един на друг, хванаха се за гушите и се сбиха. В това време жената на боритаркана бързо се шмугна през вратичката зад трона. Едва ли някой друг освен мен я е видял, но съм сигурен, че беше там, когато двамата се скараха.
Презвитерът се почеса по главата.
– Сега като се замислям и на мен ми се струва, че господарката Евдокия ми се мерна за секунда. Не се бях замислял досега. Опитвах се да откопча Гостун от гърлото на Чака.
– Имаш ли представа за какво са се скарали? – писарят не откъсваше поглед от военния.