Драконът на Негово Величество [bg]

— Не, просто се нуждае от почистване — каза Лорънс.

— Още нямаш човек, който да се грижи за юздата ти. Не може да ти зачислим наземен екип, докато не разберем как ще тренирате — рече мъжът. — Обаче ще се погрижим за теб. Холин, я вземи и поизтъркай тази! — извика той, привличайки вниманието на един младеж, който работеше вътре върху парче кожа.

Холин излезе, бършейки се в престилката си, и пое юздата в големите си, сръчно изглеждащи ръце.

— Нямаш грижи. Ще ми създава ли проблеми след това, като му я слагам обратно?

— Няма да е нужно, благодаря. Чувства се по-комфортно без нея, тъй че просто я оставете до него — заяви Лорънс, без да обръща внимание на погледите, които тези му думи предизвикаха. — Юздата на Левитас също има нужда от внимание.

— Левитас? Хм, бих казал, че по тоя въпрос неговият капитан трябва да поговори с екипажа си — изтъкна първият мъж и подръпна замислено от лулата си.

Това бе съвсем вярно. Отговорът обаче звучеше малодушно. Лорънс му отправи студен, неподвижен поглед и остави мълчанието си да говори вместо него. Останалите се пораздвижиха неловко под гневния му взор.

— Ако трябва да бъдат смъмрени, за да свършат дълга си, тогава това ще се уреди — рече тихо, ала твърдо. — Не съм и предполагал, че някой от Корпуса трябва да бъде убеждаван дълго, че здравето и удобството на един дракон са в опасност, за да се погрижи за ситуацията.

— Аз ще го направя, като отида да оставя юздата на Темерер — побърза да се намеси Холин. — Няма проблеми. Толкова е малък, че само ще изтръскам неговата няколко пъти и е готова.

— Благодаря ви, господин Холин. Радвам се да видя, че не съм грешал. — С тези думи Лорънс се обърна към замъка и ги чу да си шушукат зад гърба му:

— Цял татарин е тоя. Няма да е леко в неговия екипаж.

Не му беше приятно да го чуе. Никога не го бяха считали за суров капитан и той винаги се бе гордял, че командва хората си посредством уважение, а не страх или тежки наказания. Мнозина от екипажите му бяха доброволци.

Усещаше в себе си и вина — със силните си думи определено си бе позволил повече спрямо Левитас и капитанът му имаше пълното право да недоволства. Лорънс обаче трудно можеше да изпитва съжаление. Очевидно за Левитас не се грижеше никой и просто бе против чувството му за дълг да остави създанието така. Свободното поведение в Корпуса сега можеше и да му е от полза. Ако имаше късмет, можеха да не счетат това за директна намеса или за грубо престъпване на етикета, както биха го приели във Флота.

Първият му ден не мина твърде успешно. Лорънс се чувстваше уморен и обезкуражен. Страховете му, че ще се сблъска с нещо шокиращо, не се оправдаха, нямаше нищо непоносимо, но нямаше и нищо леко или познато. Просто нямаше как да не се сети с носталгия за успокояващата флотска система, в която бе живял през всичките тези години, и да си помечтае двамата с Темерер да се върнат на палубата на „Самоуверен” — с целия просторен океан около тях.