Каменно сърце [bg]

Тя щеше да умре. Не можеше да повярва, че го е направила отново и то доброволно този път. Смърт от воден кон, препускащ с всички сили — какъв начин да си отидеш от този свят.

Фин се притискаше силно към гърба на Конал — отчасти, за да не може вятърът да ѝ духа в очите, но най-вече защото я беше страх да погледне — така не виждаше нищо освен част от ризата му, а ухото ѝ се притискаше болезнено към ножницата на гърба му, докато ужасът помпаше адреналин в кръвта ѝ. Когато конят заби копита в пясъка и след кратко плъзгане се спря, Конал я хвана през кръста и я придърпа пред себе си.

— Този път ти ще го водиш. Вдигни поглед, миличка. — Конят подскочи напред.

Когато Конал пусна юздите, тя ги сграбчи, заслепена от мятащата се копринена грива. Ръката на Конал се задържа около кръста ѝ достатъчно дълго, за да успее да възстанови равновесието си, достатъчно дълго, за да успее да се вкопчи в юздите и да усети зиналата паст на коня. След това той я пусна.

Конят се впусна напред и тя се наведе, сливайки се с галопа му. В далечината се виждаха надвисналите над пясъка скали, които стърчаха като начупени кости и тя си помисли, ако въобще можеше да мисли, че ще се разбият в тях като вълна. Тогава, сред плющенето на гривата и свистенето на дробовете си тя чу гласа на Конал в ухото си. Щом пясъчната ивица свърши, тя заби пети и конят отскочи. Купчината скали се сля в неясно петно под краката им. Фин нададе вой и то не от страх.

Когато копитата докоснаха късата трева и твърдата земя, конят завъртя глава и я погледна. Фин можеше да се закълне, че той се смее, но и самата тя трудно щеше да изтрие усмивката от лицето си.

Конал отново обърна коня и го накара да скочи от скалите. Той се спря на брега, душейки соления въздух. Животното копнееше за още скорост, мускулите му потрепваха, то зашляпа с копита в плискащите се вълни и се загледа в морето. Лия оплези език и легна на пясъка.

— Хубаво, а?

— Аха — отвърна тя, когато най-после успя да си поеме дъх.

Конал взе юздите от ръцете ѝ, свали я от коня и скочи след нея. Той седна на пясъка, сплете пръсти на тила си и се загледа в слънцето. Лия се отърси от пясъка и легна в краката му; конят джапаше щастливо с копита във вълните, а Фин полегна сънливо назад и се загледа в безкрайното небе.

Тя облиза зъбите си с език.

— Джед трябва да се прибере у дома — каза най-накрая тя.

— Да, знам.

— Аз няма да отида.

Мина доста време преди Конал да ѝ отговори.

— Ще видим — каза най-накрая той. — А аз ще отведа Джед веднага, щом мога.

— Няма да отида и ти го знаеш — рече тя. — Нали умираш от желание да вбесиш майка ми.

— Фин…

— Сам го каза снощи. Забрави ли?

— Бях ядосан. Тук не е безопасно за теб.

— И там не е безопасно — сопна му се тя. — Не е безопасно за никого.

— Шаная Рууни? Трябваше да те нашамаря заради това.

Тя се наежи.

— Точно ти не ми ги приказвай такива, не и с тоя меч на гърба. Какво щеше да направиш ти, да ѝ отрежеш главата с него?