Защото те обичам

Лидия преглътна с усилие.

— Косата ти. Непрекъснато пада върху очите ти. Ще ми дадеш ли да я подстрижа?

Не, това нямаше да доведе до добро. Проклятие. Беше сигурен, че това няма да свърши хубаво. Но все пак трябваше да реагира по някакъв начин на предложението й.

— Заета си в момента — избъбри той, като кимна към Лий.

Тя се изсмя.

— Направо го разглезвам. Трябваше още одеве да съм го сложила в кревата.

Тя се надигна да го направи, като покри бебето с леко одеяло.

Беше облякла риза и пола от ония, които й беше купил за сватбата. Той нямаше намерение да позволява на хората да говорят, че Рос Коулман не полага грижи за жена си, както и да говорят, че спи под фургона, докато в същото време младата му жена е вътре. Беше същински ад и не знаеше докога ще издържи след още няколко такива нощи като предишната, когато не бе мигнал до сутринта. Но гордостта му си искаше своето. След известно време, когато подозренията се поуталожеха, отново щеше да се изнесе от фургона. Много от мъжете го правеха, като оставяха вътре жените и децата си.

Лидия умираше за новите си дрехи. По десет пъти на ден ги сгъваше и разгъваше. Рос просто се чудеше, дали не беше жена, познавала и по-добри времена, или такава, която не бе виждала сносна рокля през живота си. Като се замислеше малко, стигаше до извода, че не знае нищо за нея. Но пък и тя нямаше представа за истинската му същност, нито пък някой друг от кервана.

Знаеше единствено, че друг мъж я бе докосвал, целувал и лягал с нея. И колкото повече се замисляше върху това, в толкова по-голям бяс изпадаше. Кой беше този мъж и къде се намираше в момента? Всеки път, когато я погледнеше, го виждаше как ляга върху нея, как я целува по устата, по гърдите, заравя ръце в косите й, потъва дълбоко в плътта й. Толкова бесен ставаше, че това започна да оставя следи по лицето му.

— Имаш ли някакви ножици?

Рос кимна, съзнавайки, че попада в нов капан и се прокле за поредната безсънна нощ, която го очакваше. Така му се искаше да я ненавижда. Толкова, колкото му се искаше да я люби.

Той отново зае мястото си върху столчето, след като й подаде ножицата. Тя обви врата му с кърпа и му каза да я придържа с едната си ръка. После се отдръпна, накланяйки глава да го изгледа първо от едната страна, после от другата.

Когато хвана първия кичур от косата му, той я стисна за китката със свободната си ръка.

— Няма да ме окълцаш като магаре, нали? Смятам, че знаеш, какво правиш.

— Разбира се — произнесе тя с възбуждащия си смях и лъчите в очите си. — Кой мислиш, че ме подстригва?

Лицето му изведнъж се лиши от кръв и придоби изражение на болник.

— Уплаших те май, нали? — Тя освободи ръката си и щракна с ножиците. — Не се бой!

Пристъпи зад гърба му.

Косата му я гъделичкаше по пръстите точно както си го беше представяла. Беше гъста и твърда и едновременно с това — копринена. Повече си играеше с нея, отколкото я подстригваше в желанието си да удължи това така неочаквано удоволствие. Разменяха си реплики за Лий, за различни хора от кервана и се смяха над последната щуротия на Люк Лангстън.