Защото те обичам
- Автор: Браун Сандра
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Короткие романтические романы
Электронная книга - «Защото те обичам». Краткое содержание книги:
Направи още една крачка към вратата и спря. Нещо от разговора на ония две контета беше заседнало в размътения му от алкохола и раната мозък.
— Хей, да си чувал нещо за някакъв керван? Събирал се някъде в Мак Мин?
— Да ти кажа правичката, не съм — отвърна барманът, без да спира лъскането на чашите. — Но няма да се изненадам много, защото тая пролет направо ги удави там. Хората се мъчат да спасят каквото е останало от войната и наводненията. Повечето от тях си вдигат багажа.
Мъжът до вратата потърка замислено четинестата си брада. Керван от фургони към ново място за заселване не беше лошо скривалище за онзи мъж.
— Мисля да се поразходя дотам и да погледам какво става.
Той излезе, подсмивайки се вътрешно — кога ли словоохотливият барман щеше да разбере, че са му бръкнали в джоба.
Тя обичаше да гледа как косата му пада върху челото. Чистеше оръжията си с наклонена глава. Беше подпрял почистената вече и лъсната пушка върху фургона. Сега обработваше един от револверите. Лидия нямаше никаква представа от огнестрелно оръжие, но точно от този револвер я побиваха тръпки. Стоманеното му дуло беше дълго и дебело, студено и смъртоносно. Рос го поднесе към очите си и се вгледа във вътрешността на дулото, като го продуха лекичко. После отново продължи да го лъска неуморно с мек парцал.
Първият ден от семейния им живот бе преминал без някакви особени събития. Времето продължаваше да е мрачно, но поне не валеше толкова силно. Въпреки това студът и вятърът си оставаха все така пронизващи и Лидия бе прекарала по-голямата част от деня във фургона. Рос бе станал още в тъмно и веднага се бе заровил из разни сандъци и куфари. Беше необичайно съсредоточен в търсенето си и тя се бе престорила, че спи, без да се осмели да го запита какво търси. Когато стана и се раздвижи из фургона, забеляза, че всички вещи на Виктория са изчезнали. Не знаеше какво е направил, но от тях нямаше и следа.
Лидия го проследи с поглед как несъзнателно отмята с длан падналата върху очите му коса. Оставаше си все така чиста и лъскава, дори когато сваляше шапката от главата си. Беше пораснала доста над врата и ушите му. Лидия си помисли, че черните кичури биха се плъзнали приятно между пръстите й при удобен случай, макар че тя не можеше да си го представи, дори и той да й позволеше да го стори. Съмняваше се силно, че ще се съгласи на това. Отнасяше се вежливо с нея, макар никога да не започваше пръв разговор, и определено нямаше намерение да я докосва.
— Разкажи ми за земята си в Тексас — изрече меко тя, като накара очите му да се отместят от пистолета към меката светлина на фенера.
Тя държеше Лий в прегръдките си, като го люлееше нежно, макар че той вече се бе насукал и заспиваше. По този начин убиваха времето си преди лягане.
— Не знам много за нея — каза той, като върна вниманието си върху проекта. Разказа й накратко същата история за Джон Сакс, която беше чувал и Буба от него. — Поиска да му пратят нотариалния акт по пощата и когато го получи, в писмото имаше и описанието й от землемер.
Ентусиазмът за земята надви сдържаността му и думите започнаха да се леят от устата му.
— Звучи чудесно. Обширни пасища. Много вода. Ръкав от реката Сабина минава през част от парцела. В доклада пишеше, че имало две залесени парчета земя с дъб, бряст, орех и дъб близо до реката, бор, кучешки дрян…
— Кучешкият дрян е толкова хубав напролет, когато цъфти — прекъсна го развълнувана Лидия.
Рос се улови, че се усмихва и отново наведе глава.
— Първо ще направя корал за конете и някакъв навес за нас.
Думата съвсем естествено бе излязла от устата му. «Нас». Той й хвърли бърз поглед, но тя галеше главичката на Лий и гледаше как косичката му отново се сляга, след като ръката й минеше през нея. Главичката му лежеше кротко върху гърдите й. За миг само Рос си представи какво ли щеше да е, да бъде на мястото на сина си и тя да го гледа с този нежен поглед.
Размърда се неудобно върху стола.
— Ще построя и колиба, преди да дойде зимата. Не си мисли, че ще бъде кой знае какво — каза той натъртено, сякаш я предупреждаваше да не си мечтае за дворци.
Тя го изгледа с неизказан упрек.
— Каквато и да е, все ще е хубава.
Той още по-упорито затърка пистолета.
— Надявам се на другата пролет кобилите да се ожребят. Тогава вече мога да започна. Пък може и да ми се наложи да продам дървесина от участъка си, или пък да пускам Лъки да опложда.
— Сигурна съм, че ще успееш.
Прииска му се да не е такава оптимистка. Беше много заразно. Чувстваше как сърцето му ускорява ход при виденията за неограничените възможности, които му предоставя мястото с гъстите си гори и буйните му стада. А и там нямаше нужда да се озърта непрекъснато. Кракът му не беше стъпвал до този момент в Тексас. Едва ли щеше да се намери човек, който да го познае.