Преследване на времето ((Изкуството на свободата))
- Автор: Грънчаров Ангел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Преследване на времето ((Изкуството на свободата))». Краткое содержание книги:
себе си, накрая, да приемем това, което е, тъкмо за такова, каквото то наистина е. В края на краищата
не другаде, ако сме верни на себе си, няма да се отклоним от нея.
Но тъй като в битието е истината, а не просто в кухото „нас самите“, то се иска най-напред да намерим своя път към него; впрочем, само за това си заслужава да се живее: другото, останалото, са само подробности…
Казаното дотук — от първата глава до настоящата, в края на която най-сетне стигнахме — всъщност е опит за една непосредствена „онтология“ на човешкото съществуване, която трябва да ни даде фундамента на по-нататъшните изследвания, да очертае водещите ориентири в него. Ще продължим с поредица от въпроси, които са повече практически, отколкото така кардинални и основополагащи. Но кой може да ни убеди, че „практическото“, в което пребиваваме непрекъснато, във всеки миг и ден, е по-малко значимо — и съдбовно?!
8. Реалността „човек-и-време“
8.1. Човешките нагласи към времето. 8.2. Целостта на живата субективност с „траенето“. 8.3. Екзистенциалните ефекти на будуването нощем. 8.4. Тайнствена „спекулация“ с времето. 8.5. От нас зависи с какво… „запълваме времевата протяжност“. 8.6. „Страдателната“ позиция спрямо времето. 8.7. Ритъмът на моя живот. 8.8. „Нещо не е наред с моето време“. 8.9. Зачестилите всекидневни провали. 8.10. Кардиналните въпроси, които трябва да решавам сам. 8.11. Мечтите за изгодни шансове.
Опитите ни да направим „видим“ импулса, „идващ от дълбините“ (Бергсон) и опиращ до „самия принцип на живота“, ни отведоха — на пръв поглед — до отдалечени от „проблематиката“ за времето „места“; но това, както ще видим, е само „на пръв поглед“, докато „взирането“ ще постави всяко нещо на неговото място — което е истинската задача на философията. В подкрепа на тази увереност тук мога само да припомня забележителните думи на Анри Бергсон:
„За да разбулим тайнството на дълбините, често трябва да гледаме върховете. Огънят, който е в центъра на земята, се появява единствено на върха на вулканите.“
Затова оттук нататък ни предстои това да се вглеждаме внимателно в „чашата“ или „кратера“ на вулкана, в който кипи огъня на дълбините — друг избор не съществува. Времето може да бъде „засечено“ най-вече по неговите прояви и ефекти, по „резонанса“, който то предизвиква в човешкото съществуване и в душата на човека: чиста времевост извън субективността, извън преживяването й от човека не съществува. Началото, пътят и целта съвпадат, те са вкоренени в нашата същност на времеви същества, загадката на времето се свежда до загадката на човека — и съществуването на човека.
— възможността за които се намира дълбоко в недрата на субективността — са твърде многообразни, примесени една с друга, в известен смисъл „нечисти“, слети, неразчленени. Обикновено живият човек се „вмества“ във времето изцяло интуитивно, отдавайки се на неговата нестихваща динамика, забравяйки за неговия ритъм и темп, но следвайки го „импулсивно“ и „спонтанно“. По същия начин интуитивно и незабележимо за съзнанието става пренагласата, „превключването“ от една нагласа към друга, подбуждано от неосъзнати вътрешни потребности и желания. Така както нощем, потънали в дълбок сън, спонтанно сменяме позата на тялото в пространството, в леглото, по същия начин денем, в будно състояние, сменяме своята позиция спрямо времето — без да си даваме отчет какво точно става и особено защо така става. Тази „слятост“ на живата субективност с потока на времето, при която тя не отделя себе си от него и не му се противопоставя, е първата даденост на живота, която трябва да отчитаме — търсейки разбиране. От друга страна
при която тя изцяло се потопява в него чак до степента на „загубване“ и „забравяне“ на самия себе си, трябва да бъде запазена за разбирането. Ето го началото на пътя, който трябва да изминем — за да постигнем яснотата и пълнотата, от която зависим. Оттук трябва да тръгнем в изследването си, в което ще се опитам да намеря „пролуки“ в тоталността на субективното преживяване на времето. Целта ми е да уловя съставящите я нагласи и „градивни елементи“, а след това да се върна при нея и да я погледна вече от… „висотата“ на постигнатото разбиране.