Преследване на времето ((Изкуството на свободата))
- Автор: Грънчаров Ангел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Преследване на времето ((Изкуството на свободата))». Краткое содержание книги:
„както вървенето е само постоянно възпрепятствано падане, така и животът на нашето тяло е само едно постоянно възпрепятствано умиране, една все отново отлагана смърт…“)
Тази „разходка“ из областите и нивата на битието — така, както то се е представяло на древните гърци — подкрепя интуитивната представа на съвременния човек в основните й контури, двете представи съвпадат по същество, макар и не по детайли и подробности. Всяка епоха си има своите Олимп, Тартар, Аид, Понт и Гея — ние също си имаме своите, макар да не си даваме сметка за това. Но
са разположени по тази линия от висшето към нисшето, от най-горното към най-долното — и обратно. Това че ние — за разлика от гърците или от който и да е древен народ, живял някога на някое място по земята — съвременните хора, нямаме толкова жива, гъвкава и пластична, художествено-символическа представа за тези мирови места, съвсем не променя същината на работата. Ние си представяме тези места, мислим ги някак си „по-практично“, въобразяваме си, че нашето отношение към тях е „реалистично“ — но това е само повърхността, зад която нямаме решителността да погледнем. Истината обаче е, че в дълбините на душата ни са вкоренени
и които неусетно за нас самите определят битието ни. Индивидулното съществуване на отделния човек може да бъде разполагано — не в пространствения смисъл, разбира се — в „координатната система“ с двата полюса, за която открихме, че е била налице и в най-древните времена; то става някъде, някога и някак по пътя, водещ от горното към долното, от нисшето към висшето, от високото към ниското — и само така може да бъде оценявано. Казваме, че някой е „пропаднал“, а друг се е „издигнал“ или дори „възвисил“; в тези изрази, на които не обръщаме особено внимание (дори и заради „метафоричността“ им!) е скрит не само субективен, но и общовалиден онтично-човешки смисъл. Редуването на „възходи“ и „падения“ в нашия живот (а всеки от нас може по безпогрешен начин да определи кое е едното и кое — другото) е естествен ход на „всекидневието“, от което не можем да избягаме, да се скрием — както не можем да се скрием и от себе си. Важното е да не губим посоката и — отклонявайки се от „правия път“ от време на време — без губене на време и без налучкване да можем да го намираме отново, усещайки пак „твърдата следа“ и „почвата“ под нозете си; защото само така може да се поеме без съжаления нагоре, по стръмнината. Опорочеността на едно съзнание се илюстрира категорично в нежеланието да се различават ясно тези посоки на живота; това се потвърждава всекидневно в опитите да бъдат смесвани и разменяни „автентичните посоки“ (т.е.„горното“ да се възприема като „горно“, на „пропадането“, на същинското падение да се лепва етикета „хитрост“, „успех“, „уреждане в обществото“ и пр., а реалният възход и възвисяване — независимо в какъв аспект се проявяват — да бъдат подлагани на осмиване, на подигравка, да бъдат определяни като „наивност“ или дори „глупост“). Ясно е, че от позицията на гореспоменатата изкривеност и опороченост, натрапвана на другите и лековерните като някакъв „здрав смисъл“ или дори „мъдрост на живота“, прагматична при това, всичко изглежда наопаки както в негатива. Сверяването на посоките затова се налага твърде често, което съвсем не е трудно: ориентирите са вътре в нас самите, иска се само да погледнем на себе си непредубедено, с ясен поглед, да отхвърлим решително илюзиите относно