Собствено правосъдие [Divine Justice - bg]

— Да, доктор Уорнър спомена за вас — кимна тя. — На кого би му хрумнало да използва автомобилен мотор като сърдечен стимулатор?

На човек, който знае какво е война.

Уили лежеше на болничното легло, поставен на системи. Един кабел го свързваше с монитор, върху който пробягваха цифри и линии.

Младежът усети присъствието на Стоун и отвори очи.

— Кой си ти, по дяволите?

— Бен. Помогнах на дядо ти да те докара тук.

— О, той вече ми разказа — протегна ръка Уили. — Спасил си ми живота.

— По всичко личи, че се подобряваш.

— Аз поне не го чувствам.

— Казаха ли ти колко време ще останеш в болницата?

— Не. Все още не знам какво, по дяволите, се е случило.

— Приел си свръхдоза.

— Това го знам. Но не знам как точно е станало.

— Какво откриха в кръвта ти?

— Според докторите оксикодон плюс разни други бъркочи.

— Това обяснява нещата.

— Да, ама аз не съм имал от тая гадост. Тя струва скъпо, освен ако не е с рецепта. А на улицата ти искат двеста кинта за едно хапче.

Стоун придърпа един стол. Уили Кумс имаше дълга кестенява коса и симпатично лице въпреки леките бръчици около устните и очите. Приликата му с Дани Райкър беше видима, но изглеждаше някак състарен.

— Добре — въздъхна Стоун. — Какво имаше и какво взе?

— Хей, да не си ченге под прикритие?

— Ако бях, капанът вече щеше да е щракнал.

— Адски съм уморен, за да ми пука — въздъхна Уили. — Обикновено вземам фентанил. Разделям една доза на две, сготвям я и си я инжектирам в бедрото. Действа много ободряващо, почти като хероина.

— Фентанил? Имаш предвид белия кристален прах?

— Май разбираш от дрога.

— Каза, че обикновено вземаш фентанил.

— Рецептите в един момент свършват. В такива случаи си купувам крек на улицата. Намирането му не е проблем.

— Боб каза, че става въпрос именно за крек.

— Защо тогава ме разпитваш? — учудено го погледна Уили.

— Винаги е по-добре да получиш допълнително потвърждение.

— Наистина ли не си ченге?

— Много съм далеч от ченгетата. Но крекът е стимулант, от който зениците ти би трябвало да станат осем милиметра, а не да приличат на връхчета на топлийки.

— Не знам какво да ти кажа.

— Как е възможно да вземаш крек и да ходиш на работа в мината?

— Бях си взел два дни отпуска по болест — колебливо отвърна младежът.

— Сигурен ли си, че вечерта не си вземал и оксикодон?

— Не бих взел, дори да разполагах с него.

— Защо?

— Преди две години си счупих ръката в мината и доктор Уорнър ми го предписа. Но получих някаква алергична реакция и оттогава насам не съм се докоснал до тая гадост.

— Спомняш ли си да си взел нещо друго? Какво яде, какво пи?

— Изпих две бири, хапнах от храната, която си взех от ресторанта на Аби.

— Каква беше тази храна? — наостри уши Стоун.

— Бургер с пържени картофи и порция начос.