Пророчество

— Ти още не си бил роден, нито пък Мади, така че не ми казвай какво не е било възможно. Видях го с очите си.

— Никога не си го споменавала. — Татко, подозираше лъжата, но все още беше неподготвен за обвинение. — Джими, споменавала ли го е досега?

— Не — потвърдих аз. — Помня за Хари Рамирес, който се самосварил до смърт, но не и този Хектор Санчес. — Мади, спомняш ли си да си чувала за това преди?

— Не, скъпи — призна майка ми, — но какво доказва това? Сигурна съм, че просто на мама и е било изскочило от ума.

— Да видиш как някой умира от пръдните си не е нещо, което ей-така ти изскача от ума. Татко се обърна към Лори:

— Съжалявам, мила. Разговорите ни на масата не винаги са на такова ниво.

— Не знам какво е нивото, докато ядеш равиоли от консерва и слушаш истории за пошла употреба на змии и за миризмата на торнадо, изсмукало помията от канализацията.

Баба нетърпеливо изрече:

— Хектор Санчес никога не е изскачал от ума ми. Просто за пръв път подхващаме тази тема.

— С какво точно се е занимавал в тази индустрия? — попита мама.

— При положение, че се е взривил с пръдня преди петдесет и шест години — каза татко, — на кого му пука с какво се е занимавал?

— На семейството му — изрече Уина. — Това е била прехраната им. Както и да е, той не се е взривил. Това е невъзможно.

— Случаят приключен! — тържествено произнесе баща ми.

— Навърших двайсет и една и съпругът ми — Сам, ме заведе на таверна за пръв път. Бяхме в сепаре. Хектор беше седнал на бара. Поръчах си розова катеричка. Харесваш ли розова катеричка, Лори?

Лори отговори „да“, а татко каза:

— Побъркваш ме с това; и в момента виждам розови катерички — пълзят по тавана.

— Хектор пиеше бира с парченца лимон през един стол от един здравеняк. Той имаше бицепси колкото бедра и най-красивата татуировка на озъбен булдог на ръката.

— Хектор или здравенякът? — попита майка ми.

— Хектор нямаше никакви татуировки — поне не на места, на които да се виждат. Но пък имаше маймуна на име Панчо.

— И Панчо ли пиеше бира? — попита майка ми.

— Маймуната не беше там.

— А къде беше?

— Вкъщи със семейството. Не беше от онези маймуни, които обичат да обикалят кръчмите. Панчо беше домошар.

Мама потупа татко по рамото.

— Такива маймуни обичам.

— И Хектор, както си седеше на бара, пусна една мощна…

— Най-накрая — каза баща ми.

— … и здравенякът го обиди на миризма.

Хектор му каза да се разкара.

— Колко едър беше този Хектор? — учуди се Лори.

— Към метър и седемдесет и четири, около шейсет килограма.

— Щеше да е добре да вземе маймуната за подкрепление — каза Лори.

— После здравенякът го удари с юмрук два пъти, хвана го за косата и му изтрещя лицето в бара три пъти. Хектор падна мъртъв, а здравенякът си поръча още едно уиски с бира и две пресни яйца заради протеините.

Баща ми победоносно изрече:

— Значи бях прав. Не го е убил излизащият газ. Убил го е пияният здравеняк.

— Ако не беше пръднал, нямаше да бъде убит — настояваше баба.

Лори довърши супата си и попита: