Нощем с белите коне

Когато по-късно видя записа, академикът си помисли, че може би само последното е вярно. Наистина приличаше на класически учен от старата школа с благородната си мъртвешка осанка и с малко аскетично лице. Изглеждаше малко по-млад, отколкото огледалото му подсказваше, не така восъчен. Говореше спокойно, без запъване, мисълта му течеше гладко. Човек би казал, че паметта му изобщо не е засегната от възрастта, но академикът си знаеше по-добре от всички други, че това не е точно така.

— И все пак вие не казахте всичко, което знаете — добави замислено Ирена.

Урумов я погледна малко учудено.

— Но и не скрих нищо съществено — отвърна той неохотно. — Освен някои предположения, разбира се, или някои хипотези, както се казва на научен език.

По радиоуредбата се обадиха, че новият самолет е осигурен и че ще излети в 23 часа. Урумов се разтревожи. По време на своите скитания из Унгария бе загубил някъде домашните си ключове. Бедата не беше кой знае каква — и Сашо, и майка му имаха ключове от дома му. Той бе телеграфирал на Сашо да го чака с колата на летището. Сега хубаво щеше да почака — до полунощ. Сам той бе висял неведнъж и не два пъти на летища, знаеше колко е неприятно.

И точно в тоя миг той внезапно се досети, че не е купил никакъв подарък ни на своя племенник, ни на сестра си. Обикновено на летищата продаваха хубави стоки, но дали не е късно? Имаше в себе си малко чужда валута, парите нямаше да го затруднят. За негово щастие един от щандовете все още работеше. Нощта си беше нощ като всяка друга — обикновена и спокойна, самолети пристигаха и излитаха, чакалнята бърбореше непрекъснато и монотонно на езиците по света. Сега тъкмо под носа му минаваха като привидения с белите си сари половин дузина индуски. Той почака да се изниже тяхната рядка колона и се изправи пред щанда. След кратко колебание купи кашон английски цигари, газова запалка и бутилка „Джони Уокър“. Продаваха много хубави дамски жилетки на съседния щанд, но там бе затворено. Нещастната му сестра никога не бе блестяла с шанса си. Като се върна с покупките, неговият съсед го погледна зарадван.

— Уиски? — запита той благосклонно. — И аз си взех една бутилчица. След това премеждие да се качи човек трезвен в самолета, все едно да умира втори път.

Наистина, докато тръгна самолетът, той преполови бутилката. Пиеше уискито, както си е, топло и сухо, на края изглеждаше съвсем пиян. Дори като се качиха в самолета — продължи да пие. Летците бяха пристигнали още преди половин час, оживени и весели, може би наистина ги бяха измъкнали от някое заведение. Само стюардесата беше много сънлива, едва крепеше на прясно гримираното си лице своята професионална усмивка. Моторите изреваха безгрижно, самолетът излетя веднага в черното небе, без да го е грижа какво става с неговите пътници. В търбуха му бе тихо като в истински търбух на птица, хората седяха по местата си настръхнали и безмълвни. Тоя път пристигнаха съвсем благополучно, разбира се, но на летището го чакаше неприятна изненада — никой не го посрещна. Урумов безпомощно се оглеждаше, дори излезе навън от летището — никой! Той отиде до телефона и набра номера на сестра си.