Нощем с белите коне

Когато пристигнаха, Сашо помогна на вуйчо си да пренесе багажа. Всъщност куфарите пренесе той, академикът взе само сака и чантата. Апартаментът бе грижливо почистен и разтребен, изглежда, че сестра му го е проветрявала всеки ден. Щом прекрачи прага, и като че ли нещо се отпусна в него, нещо, което през всички тия последни дни преди заминаването е било напрегнато и неспокойно. Той бе пристигнал в дома си — в своя единствен дом. Наистина като някакво старо куче, което вечно се връща към своята колиба, та дори на нейно място да са построили екарисаж за кучета.

— Ами сега можеш да си вървиш — каза Урумов. — Върви, върви, компанията те чака.

Щом външната врата щракна, той тръгна бавно през апартамента. Оглеждаше всичко, едва доловимо поклащаше посивялата си глава. Когато влезе в спалнята, не почувствува никакво вълнение. Неговото старо легло бе разтребено за лягане, на възглавницата бе поставена, грижливо изгладена, най-хубавата му лятна пижама. Той отвори гардероба — оттам бе изнесено почти всичко. Никакви шишенца и кутийки нямаше пред тоалетното огледало, нищо освен един мъжки гребен и една стара четка за коса със сребърна дръжка. Тя се бе постарала да заличи всичко, което би му напомняло по някакъв начин за нея. И едва когато започна да се съблича, някаква мъртва болка притисна сърцето му. Напред, напред — тая граница трябва да се прескочи. Трябва да се прескочи.

Той лежеше в мрака, сърцето му бе неспокойно. И изведнъж си припомни белите коне, сините бели коне, в нощ, каквато не е възможна — гъста като кръв, студена като стъкло. Изящните ноздри, отворени като очи, стремително опънатата шия. Той знаеше много добре защо иска да купи картината. Това беше всъщност неговият пръв спомен, първото нещо, което бяха зърнал; смаяните му детски очи. Светът не беше се появил пред него постепенно и бавно, не бе изплувал от сенките, не бе се втвърдил от хаоса. И тъй да е било — той не го помнеше. Светът се бе отворил пред него, както се отваря театрална завеса. И тогава той бе видял синята нощ и белите коне, които отчетливо чаткаха с железните си копита. Висок кабриолет с корави седалища и дъсчени облегалки, който подскачаше по неравния път. Спускаха се по някаква глуха планинска клисура, конете тичаха в равен тръс, отначало той виждаше само гърбовете им и острите им уши. Спускаха се тъй цяла вечност, сякаш пътуваха за някакъв друг, тъмен и подземен свят. И макар да бе нощ, той виждаше всичко с поразителна яснота. Седеше до майка си, тя го бе прегърнала и завила с мокрия си шал. До нея бе седнал баща му. Той не виждаше и не помнеше лицата им. Срещу тях се бе свил като че ли малко уплашено брат му Тома с фуражка и къси до глезените панталони. Редом с него бе задрямала Цонка, първата тяхна слугиня, която помнеше първия му другар в игрите, първата му учителка. И тя се бе завила в дебел домашен шал, големите й меки гърди тежко се друсаха. Пътуваха тъй цяла вечност. Никой не говореше, не се чуваха дори звънчетата, които съпътствуваха цялото му детство. Нищо освен конете — белите коне.

Най-сетне пристигнаха. Файтонът бе влязъл в някакъв двор, святкаше жълтеникав фенер, чуваше се тиха човешка гълчава. Не виждаше нищо освен белите коне, които пръхтяха уморени и от време на време удряха с копита по земята. Слугинята го взе в меките си прегръдки и го понесе през прустове и сайванти. След това тъмната завеса отново се спусна, трябваше да минат много месеци, преди да прогледне втори път за света.