Нощем с белите коне

— Ама вие знаете ли какво значи принудително кацане? — запита нервно експертът.

— Аз знам, но вие не знаете… Аз съм кацал принудително в Ню Фаундленд.

Експертът се опули срещу него, изпълнен с някаква отчаяна надежда. Около тях хората изведнъж забръмчаха, започнаха трескаво да затягат коланите.

— И какво стана?

— Кацнахме на много неравен терен, сред камънаци, по-големи от крави. Колесникът проби корпуса, имаше няколко ранени, но нито един убит.

— Леко ранени? — запита с плаха надежда експертът. — А после?

— Не знам. Скоро след това отлетяхме с друг самолет.

И експертът започна да стяга колана си така енергично, че заплашваше да се скъса на две.

— Вие няма ли да се затегнете? — запита той.

— Ще се затегна, разбира се… Но както се вижда, работата не е чак толкова бърза.

И самолетът наистина губеше височина — земята ставаше все по-близка и по-близка. Сега всичко беше въпрос на минути и на секунди може би. След първоначалния шум вътре бе станало тихо като в ковчег. В миг той си припомни четирилистната детелина и неволно се усмихна.

— На вас ви е смешно? — запита ужасен експертът.

— Както видяхте, аз си имам застраховка при господа.

— А аз нямам! — кресна внезапно експертът. — Аз нямам!

— Сега вече нищо не зависи от нас — каза академикът. — Така че най-разумно е да запази човек спокойствие.

— Какво спокойствие? — кипна експертът. — Аз имам две малки деца. С нищо не съм ги осигурил. Ако не долетим…

И все пак долетяха. Когато самолетът най-сетне кацна, хората като че ли нямаха сили дори да се усмихнат — така бяха изтощени от напрежението, така им беше трудно да повярват, че наистина са се избавили. Експертът енергично бършеше изпотеното си лице и поглеждаше Урумов с такава няма признателност, сякаш той лично ги бе спасил със своето спокойствие и невъзмутимост. Върнаха ги отново в международната чакалня, след малко ги уведомиха, че ще им подготвят друг самолет. Въпросът беше да се събере екипажът от града — на летището нямало свободен екипаж. Експертът толкова се бе съвзел от страховете си, че успя да измърмори:

— Вятър работа! Сега е събота, има да ги търсят по кабаретата.

— Значи, лесно ще ги намерят.

— Не е толкова лесно. Това не е София, тук кабаретата са стотици.

Внезапно той се загуби някъде. Като се върна след четвърт час, лицето му се бе съвсем удължило.

— Бях при нашия самолет! — заяви експертът с подрезгавял глас. — Наистина сме се спасили по чудо. Като откриха повредата, монтьорите започнаха да се прегръщат.

— Така или иначе, но ни беше съдено да пристигнем — каза шеговито академикът. — Защо мислите, че мъкна чак от Хортобаги тая четирилистна детелина.

Експертът го гледаше със смесено чувство на радост и недоверие.

— Де да знаеш!… После как да не вярва човек в разни суеверия и дивотии. Фактът си е факт, спасихме се като по чудо.

Той го погледна втренчено, после внезапно добави:

— Искам да ви почерпя по тоя случай!… Имам още малко валута.

— Благодаря, не пия — отвърна академикът.