Нощем с белите коне
- Автор: Вежинов Павел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нощем с белите коне». Краткое содержание книги:
— Добре — каза тя. — Нали помниш оная нощ, когато за пръв път дойдохме тука.
— Да, помня.
— Сега ще ми кажеш: идва ли тая нощ Донка при тебе, или не?
— Дойде.
— Знаеш ли колко си отвратителен! — избухна тя.
Ако знаеше само колко мъжете не могат да понасят сутрешни разправии. Особено на гладен стомах.
— Просто възпитан! — отвърна той сърдито. — Тя сама дойде при мене. Да я изпъдя ли?
— Ами, разбира се.
— Никой мъж няма да го направи. Ами за една жена това е смъртна обида.
— И какво от това? Всяко нахалство трябва да се наказва.
— Все си мислех, че сте приятелки — отвърна той мрачно.
— Пак сме приятелки… Но защо тя… — гласът й просто се пресече от възмущение.
— Просто беше пийнала малко повече. И аз също…
— Това не те извинява! — каза тя рязко. — Ама никак! Мене хич не ме интересува твоето минало. Но ти беше ме видял вече, ти ме познаваше. Това си е изневяра. И то ужасна.
Да, тя беше права, той го разбираше.
— Забрави тая глупава история! — отвърна Сашо. — Щом съм я забравил, все едно че не се е случила.
— Да, но аз няма да я забравя! — каза тя отчаяно. — Знаеш ли колко съм проклета. Цял живот ще я помня — ей тъй напук.
— Напук на себе си.
— Точно на себе си. А на тебе какво ти е? Просто те виждам как се облизваш като стар мръсен котарак.
Тая декларация, кой знае защо, му се стори много приятна.
— Ти я усети, като излезе ли? — попита той предпазливо.
— Ами, щях да я оставя аз да се мъкне при тебе! Да не мислиш, че съм толкова глупава? Като влезе, разбира се. Ама си помислих, че може да е ходила на едно място.
— Значи, напразно ти казах! — измърмори той със съжаление.
— Съвсем напразно! — отвърна тя искрено.
А навън славеите все тъй се заливаха в песни. Нямаха си проблеми, както си не е имала проблеми природата, преди да създаде човека.
9
Вече се свечеряваше, под тях земята бе потънала в мрачина, но във висините все още светеха последните зари на слънцето. Академикът с тъга си мислеше, че няма да мине час, и приключението завинаги ще свърши, може би последното приключение в живота му. Семейство Сюч го изпрати до летището — Имре голям и весел, Ирена мълчалива и подтисната. Когато се сбогуваха, в очите на Ирена внезапно бликнаха сълзи, тя бързо и малко виновно ги изтри с носната си кърпичка. Имре се засмя, потупа я по гърба, сякаш се бе задавила с нещо, после каза на немски:
— Много ми е добра жената. Само че е прекалено чувствителна.
Всеки добър човек е чувствителен — отвърна не съвсем тактично Урумов.
Той се качи в самолета малко объркан, с чувството, че е забравил нещо важно на летището. Нищо не бе забравил, разбира се, само раздялата му бе подействувала по-силно, отколкото бе очаквал. Не се срещаха всеки ден жени като Ирена, бе забравил, че има и такива жени по света. Нейните сълзи на летището нито го изненадаха, нито пък ги приписа на себе си. Ирена просто си имаше добро и нежно сърце, способно да се привързва. Детелинката, която бе намерила в Хортобаги, не беше ли самата тя? Тая мисъл го завладя така внезапно и силно, че той извади от джоба си тефтерчето, където я бе скрил. Дълго разлиства страниците, докато я намери — все така деликатна и свежа.
— Я!… Четирилистна! — каза учудено пътникът до него.
Той дори посегна към тефтерчето, но Урумов спокойно го пъхна в джоба си.
— Чуждото щастие не се пипа — каза той шеговито. — То може само да се погледа.
Съседът му обидено се върна към вестника си — тъкмо четеше с увлечение малките обявления. Навярно бе намислил да купува или продава кола, точно такъв бе видът му. Носът му лъщеше, двойната му брадичка бе леко оросена от пот. По-късно се разбра, че е някакъв експерт, бе ходил в Австрия да купува дизелови локомотиви. Когато поднесоха вечерята, той потри с удоволствие длани и без никакво бавене се зае със студената панирана пържолка. Урумов изведнъж усети, че апетитът му изчезна. Поне да си беше обърсал гушката, преди да се залови за приборите.
Но не бяха минали няколко минути, и експертът неспокойно се огледа:
— Имам чувството, че самолетът направи пълен завой! — каза той.
— Така ви се е сторило — отвърна академикът. След малко от кабинката на летците излязоха двете стюардеси, както му се стори, доста неспокойни, може би лекичко пребледнели. Без да кажат нито дума, те започнаха бързо да събират бакелитовите таблички пред пътниците.
— Какво значи това? — запита учудено експертът, все още с набучено парченце месо на вилицата. Очевидно му беше трудно да се раздели с вкусната хапка.
И понеже Урумов замълча, сам озадачен, експертът загрижено прибави: