Карибски романс
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кънчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Карибски романс». Краткое содержание книги:
Тя не знаеше, че тези очи са очите на човек, който ще преобърне света й. Ще я накара отново да се замисли за нещата, от които се е отказала, за нещата, от които се крие, за хората, които искат да я наранят и ще я накара да се почуства отново жива и обичана — този път истински.
Каза го с добродушния, шеговит тон, неизменно присъщ на Джери, ала очите си бяха на Джоунъс — остри, бдителни, с безмълвно отправеното й наново предупреждение да се държи предпазливо.
— Няма да откажа чашка кафе — Дейвид издърпа стол и седна, след като хвърли поглед на часовника. — Да се видим набързо. Та как, казваш, вървят нещата на острова? Гмуркаш ли се често?
Джоунъс изви насмешливо устни и, без да мигне, отвърна нехайно:
— Не се оплаквам.
— Това да се чува. Аз сам се канех да прескоча към теб, но не бях в Щатите две седмици. Едва снощи се върнах — той сложи две бучки захар в кафето, което келнерът донесе и постави пред него. — Бизнесът върви, приятел. Наистина си го бива.
— С какво се занимавате, господин Мериуърт?
Той се ухили широко насреща й, после намигна на Джоунъс.
— Продажби, мила. Внос-износ, тъй да се каже.
— Наистина? — гърлото й беше пресъхнало и Лиз отпи от кафето си. — Трябва да е интересно.
— Има си своите прелести — Мериуърт се извърна така, че да я погледне в лицето. — Та откъде, значи, ви изнамери Джери?
— На Косумел — тя хвърли на Джоунъс твърд поглед. — Партньори сме.
Дейвид остави бавно чашата си.
— Така ли?
Можеха да я оплескат, ако вземеше сега да й противоречи, помисли Джоунъс.
— Така е — потвърди.
Дейвид сви рамене и пак вдигна чашата.
— Щом шефът няма нищо против, на мен ми е все тая.
— Правя нещата както смятам за добре — подхвана Джоунъс, — или не ги правя изобщо.
— Не ще и дума — ухили се Дейвид. Като израз на съгласие, може би. Или пък му се беше сторило забавно напереното изказване. — Слушай, от известно време не съм в течение. Доставките все така гладко ли вървят?
Тези думи погребаха и последните му надежди. Намереното в банковия сейф беше истина и принадлежеше на Джери. Джоунъс започна да си маже филийка с масло така, сякаш цялото време на света беше негово. Под масата Лиз докосна крака му, разчитайки да го разбере като жест на утеха. Той изобщо не я погледна.
— Защо да не вървят?
— Това е най-изпипаната работа, която ми е попадала — заяви Дейвид, като се огледа предпазливо към съседните маси. — Не ми се ще нещата да се издънят.
— Прекалено много се притесняваш.
— Ти си тоя, дето трябва да се притеснява — отбеляза Дейвид. — Не аз си имам вземане-даване с Манчес. Теб те нямаше тук миналата година, когато той се погрижи за ония двамата колумбийци. А аз бях. Ти се занимаваш с доставките, аз си гледам търговията. Спя по-спокойно.
— Аз само се гмуркам — отвърна Джоунъс и изтръска пепелта от цигарата. — Спя си чудесно.
— Бива си го, нали? — ухили й се пак Дейвид. — Знаех си, че Джери е тъкмо човекът, който му е нужен на шефа. Карай все така, малкия, гмуркай се. — Той чукна чашата си в тази на Джоунъс. — Толкова по-добре за мен.
— Вие двамата май отдавна се познавате — обади се усмихната Лиз. Под масата мачкаше салфетката в скута си.
— Бая време, а Джери?
— Ъ-хъ, бая.
— Сприятелихме се преди шест… Не, седем години. Действахме по една баламска далавера в Лос Анджелис. Щяхме да измъкнем онези двадесет хиляди от старата дама, ако дъщеря й не се беше усетила — Дейвид извади тънка табакера. — Брат ти те отърва тогава, нали? Адвокатът от Източното крайбрежие.
— Ъ-хъ.
Джоунъс си спомняше задействаните връзки и изпращането на гаранцията.
— Пък аз съм се установил тук от вече близо пет години. Същински бизнесмен — той шляпна Джоунъс по ръката. — Къде-къде по-добре от дребните игрички, а, Джери?
— Парите са по-добри.
Дейвид се разтресе в смях.
— А бе, защо не ви разведа вас двамата из Акапулко тази вечер?
— Трябва да се връщаме — Джоунъс даде знак на келнера да донесе сметката. — Работа, нали знаеш?
— Ясно — той кимна към входа на ресторанта. — Ето го и клиентът ми. Другия път се обади, като дойдеш.
— Дадено.
— И предай поздрави на стария Кленси.
Дейвид отново се разсмя и им махна за довиждане. Те го наблюдаваха как прекосява помещението и се ръкува с мъж в тъмен костюм.
— Не говори тук — измърмори Джоунъс, докато подписваше сметката. — Хайде да тръгваме.
Смачканата салфетка на Лиз падна на пода, когато стана. Той не проговори, докато вратата на вилата не се затвори зад гърба им.
— Защо ти трябваше да му казваш, че сме партньори?
Тъй като беше готова за атаката, тя невъзмутимо сви рамене.
— Той каза повече, щом разбра.
— Щеше да каже точно толкова и ако беше се извинила и напуснала масата.
Лиз скръсти ръце.
— Проблемът ни е общ, забрави ли?
Хич не му пукаше, че го замерят с камъни от собствената му градина.