Крилете на Масклин
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: the bromeliad #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Крилете на Масклин». Краткое содержание книги:
Оказва се, че и там не всичко е Съвсем Наред. Случват се Странни Неща, които объркват работата. Но Масклин знае, че на едно място, където няма Долу, един кораб може да ги заведе вкъщи — там, откъдето са дошли. И има план.
Платформата се спусна надолу. Масклин погледна и видя, че жълтият камион спира. Изправи се. Пион беше вперил в него крайно озадачен поглед.
— Това цвете вест? — попита момчето.
— Ъхъ. Нещо такова.
— Без думи?
— Без.
— Защо не със?
Масклин притеснено сви рамене.
— Ами… такова… не знам как да й ги кажа…
Номи пъплеха из целия кораб. Ако и ония пипалати зъбати чудовища да се спотайваха някъде из Кораба, с голи ръце щяха да ги надвият!
Младите бяха изпълнили командната рубка. Всеки напираше да натисне някое копче. Доркас и чираците му не се виждаха никакви — бяха отишли да търсят моторите на Кораба. Из сивите коридори отекваха смях и глъчка.
Масклин и Грима седяха самички встрани и гледаха жабчетата вътре в цветето. В тяхното цвете.
— Трябваше да проверя дали е вярно това, дето ми го разказа…
— Най-хубавото нещо на света! — усмихна му се Грима.
— А, не. Според мен сигурно на света има още много много хубави неща. Ама и това си е много хубаво, тъй де…
Грима му заразказва какво се бе случило в Кариерата — за битката с човеците и за това как бяха откраднали Джекуб Земетръсни, за да избягат. Докато разказваше за битката, очите й блестяха. Масклин я гледаше, зяпнал от възхищение — тя беше до ушите в кал, роклята й беше съдрана, а косата й изглеждаше така, сякаш с трън я беше ресала. Ала пращеше от такава вътрешна сила, че аха-аха щеше да замята искри. Ех, добре че стигнахме навреме… — помисли си той. — Човеците какви благодарности ми дължат…
— Ами сега какво ще правим? — попита най-накрая тя.
— Не знам — призна си Масклин. — Според Нещото имало много светове, на които живеели номи. Само НОМИ искам да кажа. Или пък можем да си намерим някоя планета само за нас…
— Знаеш ли какво… Мисля си, че номите от Магазина ще са по-щастливи, ако останат да живеят тук, на Кораба. Точно затова тук толкова им харесва — също като в Магазина е. Навънка си е навънка.
— Ами тогава по-добре ще е постоянно да проверявам дали помнят, че Навънка съществува. Това ще ми е на мене работата, май… А като си намерим къде да живеем, мисля да се върна с Кораба.
— Защо? Че какво ще правиш тук?
— Човеците… — отвърна Масклин. — Трябва да поговорим с тях…
— Хм!
— Те наистина много искат да вярват, че… С една дума, през цялото време си измислят разни истории за неща, дето не съществуват. Мислят си, че са самички на света… Ние никога не сме си го мислили. Винаги сме знаели, че ги има и човеците! Те са ужасно самотни, а пък дори не го знаят! — той разпери ръце. — Та, струва ми се, с тях ще можем да се разбираме…
— Те ще ни превърнат в духчета!!!
— Не и ако се върнем с Кораба. Ако ще могат да кажат нещо по въпроса, то ще е, че Корабът хич не изглежда много духчесто.
Грима го хвана за ръката.
— Е… щом това искаш да правиш…
— Да, точно това искам.
— … и аз идвам с тебе.
Зад тях нещо тропна. Беше Гърдър. На врата му висеше торба, а погледът му бе твърд и решителен. Поглед на някой, който твърдо е решил Да Я Види Тая Работа, пък каквото ще да става.
— Ъ-ъ-ъ-ъ… Дойдох да се сбогувам… — рече той.
— Ама какво смяташ да правиш?!
— Подочух, че сте щели да се връщате с Кораба…
— Да, ама…
— Моля ви, не ме разубеждавайте — Гърдър се огледа. — Откакто сме се качили на Кораба, все за това си мисля. Там долу има и други номи. Някой трябва да им каже, че Корабът ще се върне. Не можем да ги вземем сега, ала някой трябва да намери всички останали номи на света и да им каже за Кораба. Трябва някой да им каже истината! И тоя някой трябва да съм аз, не мислите ли? Все нещо трябва и аз да свърша!
— Самичък?!
Гърдър бръкна в торбата.
— Не, и Нещото е с мен — той измъкна навън черната кутийка.
— Ъъъъ… — поде Масклин.
— Не се притеснявай — обади се Нещото. — Изкопирах се в компютрите на кораба. МОГА да бъда едновременно и тук, и там.
— Ей, това ми се ще и на мене да го мога — безпомощно вдигна рамене Гърдър.
Масклин тъкмо смяташе да му се скара, и изведнъж му хрумна — че защо? Гърдър сигурно щеше да бъде много по-щастлив така. Както и да е, вярно си беше — Корабът принадлежеше на всички номи. Ние просто сме го взели назаем за малко… Значи Гърдър си е прав! Може би някой трябваше да намери останалите номи където и да бяха по света, и да им каже истината за номите. И за тая работа май по-добър от Гърдър нямаше. Този свят е голям. Нужен бе някой, наистина готов да вярва.
— Не искаш ли още някой да дойде с тебе?
— Не. Там долу все ще се намери кой да ми помогне — той се наведе по-ниско. — Да си кажа правичката… — прошепна той, — направо нямам търпение!