Крилете на Масклин

Масклин се събуди.

Лежеше на някакво много неудобно легло. Беше меко, та меко. Мразеше да лежи на нещо, по-меко от земята. Магазинските номи обичаха да спят върху разни китни чердженца, ала леглото на Масклин и там си беше просто парче дърво. Беше се завивал с някакъв парцал, и според него това си беше жив лукс.

Седна и се огледа. Стаята беше доста празна. Само леглото, една маса и един стол.

Маса и стол.

В Магазина номите си правеха мебели от кибритени кутийки и от макари. Тия от Навънка пък представа си нямаха що е туй мебелировка.

Тия мебели изглеждаха съвсем като човешките — но с размери точно като за номи.

Масклин стана и затопурка по металния под към вратата. И тя като за номи правена. Врата, направена от номи, за да минават през нея номи.

Тя водеше към коридор, целият във врати. Имаше нещо в него. Нито беше мръсен, нито беше прашен. Но създаваше чувството, че го лъскат и чистят непрекъснато от много, много отдавна.

Нещо запърха пред него — някаква черна кутийка, доста прилична на Нещото, крачеше по коридора на подпорки. Пред себе си тикаше въртяща се четчица, която вкарваше праха в един процеп — или поне би го вкарвала там, ако изобщо успееше да закачи някакъв прах. Масклин се зачуди колко ли пъти машинката е чистила работливо този коридор, докато е чакала да се върнат номите…

Тя се блъсна в крака му, бибипна и се затътри в обратна посока. Масклин тръгна след нея.

След малко мина покрай някаква друга машинка. Тя сновеше по тавана и го чистеше с лекичко пощракване.

Зави зад един ъгъл и почти успя да събори Гърдър.

— Охо, вече си станал!

— Ъхъ — рече Масклин. — На Кораба сме, нали?

— Направо да се шашнеш… — подзе Гърдър. Погледът му беше трескав, а всеки косъм от косата му си стърчеше, накъдето му падне.

— Така си е — увери го Масклин.

— И да знаеш само всичките тия… пък и онова голямото… Пък и ония огромните… И има толкоз много… — гласът на Гърдър заглъхна. Изглеждаше също като ном, който би трябвало да понаучи някоя и друга нова дума, преди да почне да описва това или онова.

— Ужасно е голям! — изтърси той накрая и сграбчи Масклин за ръката. — Хайде — добави той и се затича по коридора.

— Ама как се качихте? — Масклин се опитваше да не изостава.

— Беше страхотно! Значи, Ангало го пипна онова табло там, и то взе, че се отмести, и после влязохме вътре, пък там имаше от ония, подвижните стълби, пък после влязохме в оная грамадната стая с голямата седалка, та Ангало като седна в нея, и като ми грейнаха ония ми ти лампички, и той като почна да натиска разни ми ти копчета, и като се размърдаха ония ми ти работи…