Принцът на мрака
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Принцът на мрака». Краткое содержание книги:
Уелският принц тъне в разкош под вредното влияние на своя фаворит-содомитът Пиърс Гейвстон. Гейвстон не само се занимава с черна магия, но има и политически амбиции — да управлява престолонаследника, а чрез него — и цяла Англия.
Скандалите, укрити в сянката на престола, заплашват да излязат наяве след загадъчната смърт на лейди Елинор Белмонт, бивша любовница на Уелския принц. Дамата е открита със счупен врат в подножието на стълбището на манастира, в който се е оттеглила.
Самоубийство? Злополука? Или предумишлено убийство?
В такива случаи крал Едуард I се обръща за помощ към незаменимия Хю Корбет — кралски довереник и шпионин, който разплита безпогрешно и най-загадъчните убийства — за да спаси доброто име на своя крал и за благото на държавата. Корбет трябва не само да разкрие убиеца на лейди Елинор, но и да разреши последвалите зверски убийства в манастира. Разследването го сблъсква отново с отдавнашния му съперник Амори дьо Краон, шпионин на френския крал. Корбет трябва да се справи и с убийствения гняв на Гейвстън, с коварни наемни убийци — и с притворството на собствения си господар…
Корбет поклати глава.
— Не мога да те принудя, отче, но вслушай се в предупреждението ми. — Той замълча за миг. — Какво знае дьо Краон?
— Онова, което му казах — че лейди Елинор е умряла. — Свещеникът се усмихна. — При много съмнителни обстоятелства. Виждал съм много трупове. Една жена не може да падне по стълбите и да лежи долу, все едно е заспала.
— Нещо друго, отче?
— Не. Казах ти всичко, което знам.
Корбет се изправи.
— В такъв случай, лека нощ и се пази.
Отец Рейнар отмести поглед, посрещайки предупреждението с усмивка. Корбет излезе в пустия църковен двор. Слънцето вече потъваше като огненочервена точка на запад и умиращите му лъчи обагряха полята и ръждивокафявите листа. Високо на един бряст самотна птичка пееше своя химн за мъртвите. Корбет се огледа. Отец Рейнар беше казал, че телата на убитите мъж и жена са били погребани под един стар бряст. „Кои ли са били“, чудеше се той. „Какви тайни са криели?“ Огледа се наоколо. Мястото беше тихо и спокойно, но той изпитваше предчувствие за нещо лошо. Наблюдаваше ли го някой? Беше свикнал с това усещане из тъмните, криволичещи лондонски улици, но тук, в Божия дом? Някъде изпука клонче. Той рязко се обърна и погледна отвъд къщата на свещеника.
— Има ли някой тук? — попита тихичко.
Тишина, чуваше се само лекото шумолене на листата, които вятърът повдигаше и разпръсваше върху тревата като златни монети. Корбет наостри слух и се усмихна. Вечерният бриз донесе до ушите му звуци от песен и той разпозна силния глас на Ранулф.
Излезе от черковния двор и прекоси притъмнялата морава. Както се беше досетил, Ранулф беше успял да изкуши Малтоут. Двамата стояха с пенливи половници ейл в ръка в средата на групата оплаквачи около ковчега и гръмогласно ревяха песен за младата дъщеря на ханджията. Корбет изчака да допият напитките си, преди добродушно да смъмри Ранулф и да го прати за конете. После се отправиха по безлюдната пътека към Годстоу.
Естествено, Ранулф и Малтоут вече бяха първи приятели и прислужникът невинно подпитваше кралския пратеник дали играе на зарове. Това било игра, както обяви той, която много го интересувала, но не бил опитен в нея. Корбет се канеше да предупреди Малтоут как стоят нещата в действителност, но изведнъж застана нащрек. Някой или нещо ги следваше, промъквайки се между дърветата край пътя. Той дръпна юздите и направи знак на Ранулф да мълчи. Загледа се в тъмната зеленина зад гърба им. Някой ги наблюдаваше от сянката на гората.
— Какво има, мастър? — прошепна Ранулф.
— Нищо — промърмори Корбет. — Но когато махна с ръка, препуснете с всичка сила.
Той се извърна, даде знак и се впусна в галоп. Ранулф и Малтоут го последваха, точно когато, две стрели от арбалет профучаха над главите им. Не чакаха повторна подкана, а препуснаха с всички сили, без да спрат, докато не преминаха с тропот през полуотворената порта на Годстоу.
— Затвори портата! — извика дрезгаво Корбет на разтревожения пазач, който като никога изглеждаше почти трезвен. — Залости я и не пускай вътре никого без мое нареждане!
Внезапно той се огледа и се сети за двамата войници.
— Кога се отделиха от нас? — запита прислужника си.
— В Уудсток, мастър. Казаха, че техен дълг е да пазят манастира Годстоу.
— Така ли? — отвърна Корбет. — Тогава, мастър — повиши той глас, за да го чуят двамата войници, които се криеха в стаята му, — кажи им, че ще проверя дали изпълняват задълженията си. Ако усетя по дъха им, че са пили и капка ейл, ще отговарят пред командира на кралската гвардия.
Той остави коня си на Ранулф и се отправи към покоите на лейди Амелия. Намери я в кабинета й със сестри Франсис и Катрин.
— Мастър Корбет! — тя се изправи иззад писалището си с изненада на лицето. — Влез! — Посочи му един стол до прозореца. — Още проблеми, нови опасности?
— На връщане от Уудсток бяхме нападнати.
Игуменката смръщи вежди.
— От разбойници ли?
— Иска ми се да вярвам, че е било така, милейди — тактично отвърна Корбет. — Но мисля, че са били изпратени да ме убият.
Той погледна към помощник-игуменките, които бяха впили очи в него. „Ранулф е прав“, помисли си. „Сестра Катрин гледа похотливо“.
— Лейди Амелия, имам въпрос. Говори ли ти нещо изразът „Noli me tengere“?
— „Не ме докосвай“. — Игуменката се усмихна дяволито. — Това е семеен девиз, мастър Корбет. Не е подходящ за манастир. Нищо не знам за него.
— В такъв случай — каза Корбет — моля да ми простите. — Той погледна към четирите свещи на масата. — Скоро сестрите ще се съберат за вечерня, нали?