Принцът на мрака
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Принцът на мрака». Краткое содержание книги:
Уелският принц тъне в разкош под вредното влияние на своя фаворит-содомитът Пиърс Гейвстон. Гейвстон не само се занимава с черна магия, но има и политически амбиции — да управлява престолонаследника, а чрез него — и цяла Англия.
Скандалите, укрити в сянката на престола, заплашват да излязат наяве след загадъчната смърт на лейди Елинор Белмонт, бивша любовница на Уелския принц. Дамата е открита със счупен врат в подножието на стълбището на манастира, в който се е оттеглила.
Самоубийство? Злополука? Или предумишлено убийство?
В такива случаи крал Едуард I се обръща за помощ към незаменимия Хю Корбет — кралски довереник и шпионин, който разплита безпогрешно и най-загадъчните убийства — за да спаси доброто име на своя крал и за благото на държавата. Корбет трябва не само да разкрие убиеца на лейди Елинор, но и да разреши последвалите зверски убийства в манастира. Разследването го сблъсква отново с отдавнашния му съперник Амори дьо Краон, шпионин на френския крал. Корбет трябва да се справи и с убийствения гняв на Гейвстън, с коварни наемни убийци — и с притворството на собствения си господар…
Принцът благодарно се усмихна и протегна ръка, така че слънчевите лъчи, които проникваха през стъклописания прозорец, накараха камъните по пръстените му да заблестят.
— Е, Хю, какво има?
— Два въпроса, твоя светлост. — Корбет отново отпи от виното си. — Пращал ли си някой от твоите хора в манастира в деня, когато лейди Елинор умря?
Принцът поклати отрицателно глава.
— Не.
— А някой друг, без да си знаел, може ли да е изпратил някого там?
Все още поклащайки глава, принцът стана и отиде до резбованата етажерка, която напомняше черковен аналой, сложи ръка върху Библията, която лежеше там.
— Можеш да кажеш на баща ми — отвърна той, — че с ръка на Библията се заклевам и съм готов да повторя клетвата си пред благородниците, духовенството и народа, че нито мои хора, нито лорд Гейвстън се е приближавал до манастира този ден.
— Твоя чест изглежда съвсем сигурен.
Едуард се извърна, изражението му беше непреклонно.
— Забраних на милорд Гейвстън да има каквото и да е общо с тази жена!
— Твоя Светлост, истина ли е, че за пръв път си разбрал за смъртта на лейди Елинор, когато пазачът на Годстоу е дошъл тук?
Корбет забеляза колко бързо принцът отдръпна ръката си от Библията и се върна при него.
— Доколкото си спомням, така беше — отвърна той, седна на ръба на масата, повдигна небрежно крак и погледна към Корбет. — Защо питаш?
Писарят си пое дълбоко дъх.
— Трябва да ти съобщя, че баща ти е убеден в обратното. Носи се слух, че си знаел за смъртта на лейди Елинор, преди пияният пазач да стигне дотук.
Едуард прехапа устни.
— Бях много пиян — призна той. — Но не толкова пиян. Чух нещо или ми казаха…? Да! — развълнувано възкликна принцът. — Ако мосю дьо Краон твърди, че аз съм му казал, той лъже! Всъщност, мистър Корбет, сигурен съм, че именно французинът беше този, който каза на мен.
— Тогава откъде е знаел той?
Принцът вдигна рамене.
— Нямам представа, а ако го разпитам, просто ще отрече. Дьо Краон идва тук — добави той горчиво — с лицемерен вид и лъжлив език… Той не би разбрал какво е истина, дори ако тя подскочи и го ухапе по острия нос. Принцът отново се върна до Библията и сложи ръка върху нея.
— Кълна се, че ти казах истината. Заклевам се, че не съм пращал хора в Годстоу, макар че бих искал да знам кой го е направил. Носили ли са моите цветове?
Корбет поклати глава.
— Не знам.
— Кълна се също — заяви принц Едуард, че ако знаех за… смъртта на лейди…
Корбет беше сигурен, че той за малко не каза „убийството“.
— … ако съм знаел за смъртта й преди понеделник, съм го научил от мосю дьо Краон.
— Твоя светлост, беше ли женен за лейди Елинор?
Принцът задържа ръката си върху Библията.
— Не е твоя работа — сопна се той. — Твоята работа, Корбет, е да върнеш доброто ми име. Дьо Краон чака в една стая по коридора. Искам да го разпиташ. Той ще стои там, докато си готов да го направиш.
С тези думи принцът изхвърча навън, забравил учтивостта и доброто си възпитание. Корбет сухо се засмя и се облегна на стола, заслушан в стъпките на принца по коридора. Вярваше, че именно дьо Краон му е съобщил за лейди Елинор в събота вечер, но как го беше разбрал французинът? Имаше ли шпионин в Годстоу? И ако беше така, кой? Игуменката не го беше допуснала в манастира. Корбет неспокойно се раздвижи, после тихичко се засмя. Разбира се! Стана, отиде до вратата и направи знак на очакващия го слуга да дойде при него.
— Заведи ме при френския пратеник, мосю дьо Краон — принцът желае да разговарям с него.
Слугата го поведе по коридора и леко почука на една врата. Тя беше открехната и Корбет, без да изчака прислужникът да почука отново, я бутна и се вмъкна вътре. Дьо Краон седеше на стол с висока облегалка до прозореца със свитък в скута, очевидно очакващ аудиенция с принца. Когато Корбет влезе, той вдигна глава и леко се надигна, преди отново да се отпусне назад, сякаш не желаеше да бъде обезпокояван. Ръкописът, който четеше, бързо изчезна в диплите на широката му роба.
— Мосю Корбет! За мен е удоволствие! Седни, моля. — И той непринудено му посочи една табуретка.
— Дьо Краон, ти си лъжлив негодник! Радваш ми се колкото селянин на бирник!
Корбет приближи със скръстени ръце и ледено се усмихна на своя заклет враг.
— Хю — дьо Краон разтвори широко ръце, — защо ме обиждаш така? И аз като теб просто изпълнявам заповеди. — Той уморено въздъхна. — Дипломацията понякога е като заплетена мрежа.
— С теб, дьо Краон, всичко е заплетено!
Корбет се приведе, подпря се на облегалките на стола и доближи лицето си до французина.